Стивън Кинг - Сблъсък

„Разбрах, щом те видях. Този човек си ти, Ник. Бог е белязал сърцето ти…“

„Не, не приемам това. И Бог не мога да приема. Нека старицата си разправя за своя Бог. Господ бе неразделна част от живота на старите жени, като клизмата и топлият чай.“ Ще решава проблемите един по един, стъпка по стъпка. Първо ще осигури придвижването им до Боулдър. После ще види какво ще се случи там. Старицата твърди, че дяволският човек съществува наистина, а не е просто плод на фантазията. Въпреки всичко в сърцето си знаеше, че всичко казано от нея е истина, и това го плашеше. Не искаше да бъде техен водач.

„Но си точно това, Ник.“

Нечия ръка го стисна за рамото и той подскочи от изненада.

Извърна се и видя, че старицата вече не спи. Усмихваше му се от люлеещия се стол, сетне промълви:

— Седях тук и си мислех за голямата депресия. Знаеш ли. че навремето баща ми притежаваше земя на километри околовръст? Така е. Не беше лесна работа за чернокож човек. А аз свирих на китара в общинската зала през 1902. Много отдавна, Ник. Много, много отдавна.

Младият мъж кимна.

— Това бяха хубави дни, Ник, поне повечето от тях. Ала нищо не е вечно. Само любовта на Бога е вечна. Баща ми почина и земята беше поделена между синовете му. И първият ми съпруг получи дял от нея — шейсет акра, не беше много. Тази къща се намира върху част от неговите шейсет акра. Четири акра, това е всичко, което остана от тях. О, предполагам, че сега може пак всичката земя да стане моя, но някак няма да е същото.

Ник потупа слабата й ръка и въздъхна дълбоко.

— Братята не винаги успяват да се разберат помежду си. Обикновено се стига до препирни. Погледни само Каин и Авел! Всеки иска да бъде чорбаджия, никой не ще да е ратай!

А през 1931 година банката дойде да си иска своето. Тогава мъжете се сплотиха, но беше твърде късно. До 1945 бяхме изгубили всичко, освен моите шейсет и още четиридесет-петдесет акра, които сега са собственост на Гудъл.

Тя извади носна кърпа от джоба на роклята си и изтри очите си бавно и умислено.

— Накрая останах само аз, бедна като църковна мишка. И всяка година, когато дойдеше време да се плащат данъците, ми взимаха парче земя и аз отивах да погледам имота, който вече не беше мой, и плачех за него, както плача до ден-днешен. Парче земя всяка година, за неплатени данъци. Така ми я отнеха. Резнат малко оттук, резнат оттам. Давах под аренда останалото, но никога не ми достигаха парите, за да им платя проклетите данъци. Когато станах на сто, ме освободиха от данъци до смъртта си. Да, проявиха щедрост, след като ми отнеха всичко, освен това местенце. Невероятна щедрост, нали?

Ник стисна ръката й леко и й се усмихна.

— О, Ник. В сърцето ми се таеше омраза към Господа. Всеки, който Го обича, Го и мрази, защото Той е жесток, ревнив Бог. Той е това, което е, и може често за извършеното добро да ти се отплати с болка и страдание, докато тези, които вършат злини, се возят в лъскави кадилаци. Дори и в радостта да Му служиш има много горчивина. Изпълнявах волята Му, ала човешкото ми сърце го проклинаше. „Аби — казваше ми Той, — има работа за теб. Затова ще те оставя да живееш дълго, дълго, докато плътта ти започне да гние по костите ти. Ще те оставя да преживееш смъртта на децата си. Ще останеш жива да видиш как парче по парче разграбват земята на баща ти. И накрая, за награда, ще заминеш със съвсем непознати хора далеч от всичко, което обичаш, и ще умреш в чужда за тебе земя, преди да е свършена работата докрай. Такава е волята Ми, Аби“. А аз му отвръщам: „Добре, Господи. Да бъде волята Ти!“ И го проклинам в сърцето си. Питам Го „Защо, защо, защо?“, и единственият отговор, който получавам е: „А къде беше ти, когато създадох света?“

Порой от горчиви сълзи вече се стичаха по бузите й и мокреха роклята й отпред. Ник се удиви, че в такава тънка и изсушена като вейка от годините жена може да има толкова много сълзи.

— Помогни ми, Ник — каза му тя. — Искам само да направя това, което трябва.

Той хвана здраво ръцете й. Зад тях се разнесе смехът на Джина, която вдигна една от количките към слънцето и металът й заблестя на ярката светлина.

Дик и Ралф се върнаха по обяд. Дик караше нов автомобил — фургон додж, а Ралф — червен камион с автомобилен кран отзад. Том стоеше прав зад кабината и победоносно махаше с ръка. Спряха пред къщата, ветеринарят слезе от колата и се обърна към Ник:

— Има чудесно радио в този камион. С четиридесет обхвата. Мисля, че Ралф се влюби в него.

Глухонемият се усмихна. Жените се приближиха и заоглеждаха камионите. Абигейл забеляза как Ралф отведе Джун специално до автомобилния кран, за да й покаже радиото и да получи одобрението й. Джун имаше добре развити бедра и между тях сигурно имаше широка порта. Можеше да роди колкото си иска бебета.