Стивън Кинг - Сблъсък

Въпросът не беше в това да търси закрила за себе си и бебето. Стю я привличаше, особено в сравнение с Джес Райдър. Беше спокоен, уравновесен, опитен и най-вече не беше по израза на баща й „двадесет килограма лайна, натъпкани в десеткилограмов чувал“.

Тя също го привличаше. Чувстваше го прекрасно. Беше го разбрала на 4 юли, когато обядваха в празния ресторант. Само за един миг погледите им се срещнаха и между тях лумна огън. Тя вярваше, че и Стю си дава сметка за нейните чувства, но че изчаква и я оставя сама да реши какво ще прави. Първо Франи бе тръгнала с Харолд, следователно бе негова робиня. По какъв отвратителен начин разсъждаваха мъжете, ала май пак щяха да живеят в един отвратително мъжки свят, поне известно време.

Как нямаше някоя жена и за Харолд! А Франи не можеше да чака дълго. Спомни си деня, когато Харолд се опита по своя непохватен начин да прави секс с нея, за да утвърди правото си на собственост над нея. Кога беше това? Преди две седмици? Струваше й се, че бе много по-отдавна. Миналото й се струваше някак разтеглено във времето, като турски локум. Заради тия тревожни мисли какво да прави с Харолд и притесненията й как ще реагира той, ако отидеше при Стю, а и заради кошмарите, нямаше никога да успее заспи.

Докато размишляваше по тези въпроси, най-сетне се унесе.

Когато се събуди, беше още тъмно. Някой я раздрусваше за раменете.

Тя възнегодува. За първи път тази седмица сънят й бе спокоен и без кошмари. После неохотно отвори очи, мислейки, че вече е утро и че е дошло време да тръгнат на път. Но защо искаха да тръгнат по тъмно? Седна и видя, че дори луната я няма.

Харолд я беше събудил. Изглеждаше уплашен.

— Харолд? Какво се е случило?

Стю също беше станал. И Глен Бейтман. Перион седеше на колене по-встрани, където по-рано бе горял малкият огън, запален от тях.

— Марк е болен — каза Харолд.

— Болен ли? — попита Франи и в този момент до слуха й достигна приглушено стенание от мястото, където стояха Перион и двамата мъже. Франи почувства как страхът се надига в нея като висока, черна колона. Всички се ужасяваха най-вече от болести.

— Не е… грипът, нали, Харолд? — Защото ако Марк пипнеше „капитан Трипс“ сега, значи същото можеше да се случи на всеки един от тях. Значи вирусът все още се разпространяваше. Може би дори беше мутирал. „За да мога да се поселя по-лесно в теб, скъпа моя.“

— Не, не е грипът. Изобщо не прилича на него. Франи, ти яде ли от консервираните стриди снощи? Или за обяд?

Тя се опита да си спомни. Главата й беше още замаяна от съня.

— Да, хапнах от тях и на обяд, и на вечеря. Имаха чудесен вкус. Аз обожавам стриди. От храната ли му е прилошало?

— Фран, само питам. Нито един от нас не знае какво точно му има. Нямаме лекар сред нас. А ти как си? Добре ли се чувстваш?

— Добре съм, само ми се спи. — Но вече се бе събудила напълно. Пак се чу стенание, като че ли Марк я обвиняваше за това, че тя се чувства добре, когато той страда.

— Глен смята, че може да е възпален апендикс — каза Харолд.

— Какво?!

Той само се усмихна зловещо и кимна. Фран стана и се приближи до останалите. Харолд я последва като нейна нещастна сянка.

— Трябва да му помогнем — обади се Перион. Говореше машинално, сякаш бе повтаряла тази фраза много пъти преди. Местеше поглед от едно лице към друго. Очите й бяха пълни с ужас и безпомощност и Франи пак изпита чувство на вина. В този миг мислите й бяха егоистични, само за бебето, което носеше. Опита се да ги прогони и макар да съзнаваше, че не беше редно да мисли така, не можеше да се отърве от тях. „Бягай! Махни се далеч от него, може да е заразно“ — крещеше някакъв вътрешен глас. Тя погледна към Глен, който изглеждаше по-стар и блед на светлината на лампата.

— Според Харолд може да е от възпален апендикс.

— Не знам — отвърна Глен с разстроен и уплашен глас. — Всички симптоми са налице — има треска, коремът му е подут, твърд и болезнен при пипане…

— Трябва да му помогнем — повтори Перион и се разплака. Глен докосна корема на Марк и очите на болния, които досега бяха полупритворени, се разшириха. Той извика от болка. Глен дръпна ръката си, сякаш се беше опарил на горещ котлон, и погледна към Стю и Харолд с едва скривана паника в очите.

— Какво предлагате да правим?

Харолд преглъщаше непрестанно, сякаш нещо беше заседнало на гърлото му и го задушаваше. Накрая изтърси:

— Да му дадем аспирин.

Перион, която не отместваше поглед от Марк, се извърна рязко към Харолд и изсъска: