Стивън Кинг - Сблъсък

8 юли 1990 г.

Късно е и пак съм уморена, но ще се опитам да запиша колкото се може повече неща, преди очите ми да се затворят. Харолд приключи с надписа преди около час (доста неохотно при това) и го забучи на поляната пред центъра в Стовингтън. Стю му помогна да го поставят и запази спокойствие въпреки всички дребнави заяжданици на Харолд.

Исках да съм подготвена за разочарованието, което ни очакваше в Стовингтьн. Никога не съм мислила, че Стю може да ни лъже, а вярвам, че и Харолд е бил на същото мнение. Затова очаквах, че всички тук ще бъдат мъртви, но въпреки това се разстроих и се разплаках. Не можах да се въздържа.

Не само аз бях разстроена. Когато Стю отново видя центъра, пребледня. Носеше риза с къси ръкави и забелязах как космите на ръцете му настръхнаха. Очите му по принцип са сини, а тогава бяха станали сивкави, като океана в мрачен ден.

Посочи ни един прозорец на третия етаж и каза, че там била неговата стая.

Харолд се обърна с лице към него и видях, че се готвеше да направи някоя остроумна забележка, което си е негов патент, но като видя изражението на Стю, си замълча. Всъщност мисля, че постъпи изключително разумно в този момент.

— Ами да идем да поразгледаме — предложи той след малко.

— А защо? — каза Стю почти истерично, като явно едвам се владееше. Това много ме уплаши, още повече, че той обикновено е железен и нищо не е в състояние да го извади от равновесие. Забележете, че Харолд не е успял истински да го вбеси досега.

— Стюарт… — подхвана Глен, но Стю го прекъсна рязко:

— Защо? Не виждате ли, че няма никакви хора? Няма военен оркестър, няма войници, никого няма. Повярвайте ми, ако бяха тук, досега вече щяхме да сме в ръцете им. Щяха да са ни изтикали в онези бели стаи като шибани, безпомощни морски свинчета. — После ме погледна и промълви: — Извинявай, Фран, не исках да кажа това, май просто съм много разстроен.

— Аз ще вляза — не отстъпваше Харолд. — Кой идва с мен? Беше ми ясно, че макар да искаше да се изкара голям и храбър мъж, всъщност и той беше наистина уплашен. Глен каза, че ще го придружи.

— Иди и ти с тях, Фран — обърна се към мен Стю. — Задоволи и ти любопитството си.

Искаше ми се да му кажа, че ще остана с него, защото явно е разстроен (пък и честно казано, нямах никакво желание да влизам), но знаех, че това само ще усложни отношенията му с Харолд, затова се съгласих да отида и аз.

Дори и да сме имали някакви съмнения по отношение разказа на Стю, то те се разсеяха в мига, когато отворихме вратата. Лъхна ни онази миризма, която може да се усети във всеки град, през който минаваме, миризма като на гнили домати, о, Боже, ето че пак се разплаках. Не е ли ужасно, че хората не само трябва да умрат, ами се и вмирисват…

Почакай…

(по-късно)

Ето, наревах се хубаво за ВТОРИ ПЪТ днес. Какво става с малката ни Фран Голдсмит, наш’та хубавица, мъжкото момиче. Е, стига толкова сълзи за тази вечер. Обещавам.

Все пак влязохме в центъра, предполагам, водени от нездраво, болезнено, патологично любопитство. Не знам другите какво изпитваха, но аз лично исках да видя стаята, където Стю е бил държан като затворник. Не само миризмата беше ужасна, вътре бе много студено в сравнение с температурата навън. Всичко беше облицовано с камъни — гранит, мрамор и предполагам сградата има страхотна изолация. На горните два етажа бе по-топло, ала долу онази миризма… и студът… напомняха гробница. Пфу!

Беше доста страшничко, сякаш бяхме попаднали в къща, обитавана от духове. Тримата се бутахме един в друг като овце. Добре, че взех със себе си пушката, макар че е само 22-калиброва. От стъпките ни се разнасяше ехо, сякаш някой ни следваше по петите, което пак ми напомни за съня ми за онзи мъж в черното расо. Нищо чудно, че Стю не искаше да дойде с нас.

Най-сетне се озовахме пред асансьорите и се качихме на втория етаж. Тук имаше само кабинети… и няколко трупа. Третият етаж бе превърнат в болница. Вратите на стаите се заключвали автоматично (Харолд и Глен ми обясниха как точно става). Имаше широки прозорци за наблюдаване на пациентите. Тук видяхме доста трупове и в стаите, и по коридорите. Сред тях жените бяха много малко. Дали накрая са решили да ги евакуират? Толкова много неща няма да разберем никога. А всъщност за какво ни е притрябвало?

Накрая на коридора, който беше перпендикулярен на централния коридор с асансьорите, намерихме стая, чиято врата беше широко отворена. На пода лежеше човек, който явно не беше от пациентите (те всичките бяха облечени в бели болнични роби) и очевидно беше, че не бе умрял от грипа. Лежеше в голяма локва засъхнала кръв и позата му показваше, че явно се бе опитвал да изпълзи от стаята, преди да умре. Вътре имаше счупен стол и беше доста разхвърляно, като че ли е имало сериозна схватка.