Стивън Кинг - Сблъсък

— Точно така. Технократското общество напусна игрището, образно казано, но баскетболните топки още се търкалят по него. Ще се появи някой, който помни правилата на играта и ще научи останалите на нея. Добре казано, нали? Трябва да си го запиша.

(Е, аз вече го записах, в случай, че той забрави. Кой знае?)

— Говориш така, сякаш вярваш, че всичко ще започне отново — надпреварата във въоръжаването, замърсяването на околната среда и така нататък — рече Харолд. — Това също ли е част от теориите ти?

— Не съвсем — отвърна Глен и тъкмо се готвеше да продължи с обясненията, когато Харолд се впусна да излага собствената си теория. Не мога да възпроизведа дума по дума това, което каза, но в общи линии смисълът беше, че той имал много лошо мнение за хората като цяло, но не смятал, че са чак толкова тъпи. Каза, че навярно сега ще бъдат създадени допълнителни закони, с които щяло да се забрани на хората да се занимават с такива опасни чудесии като ядрени взривове и с флакони, съдържащи въглероден двуокис, и с други подобни. Запомних едно негово изречение добре, защото беше особено красноречиво и точно казано: „Това, че Гордиевият възел бе разсечен, не значи, че като се захванем за работа, трябва пак да го вържем по същия начин.“

Ясно беше, че Харолд си умира от желание да поспори. Все се напъва да покаже колко е умен и това го прави несимпатичен, макар че наистина знае доста неща — не може да се отрече. Но Глен не се хвана на въдицата му и отговорът на предизвикателството на Харолд беше съвсем кратък:

— Времето ще покаже, нали?

Този разговор се състоя преди около половин час. Сега се намирам в една спалня на втория етаж, а на пода до мен лежи Коджак. Какво добро куче е той! Много е уютно и приятно тук, почти като у дома, само че избягвам да мисля за къщи, защото ми се доплаква. Знам, че звучи ужасно, но много бих искала някой да стопли леглото ми. Дори си имам евентуален кандидат.

Избий си го от ума, Франи! Утре тръгваме за Стовингтьн. Усещам, че Стю не иска да ходим там, страхува се от това място. Стю много, много ми харесва, де да можеше и Харолд да го хареса повече. Харолд много усложнява нещата, но предполагам, че това е в природата му.

Глен реши да остави Коджак. Съжалява, че няма да го вземе със себе си, въпреки че кучето сигурно няма да има проблеми с храната. Няма и друга възможност, освен ако намерим мотоциклет с кош, а дори и тогава горкото куче може да се уплаши и да скочи в движение, да се нарани или дори да се убие. Все едно, утре тръгваме на път.

Факти, които трябва да се помнят: Нолан Райън беше известен играч, който подаваше топката в тексаските „Рейнджъри“ (отбор по бейзбол). По телевизията имаше комедии, озвучени със смях, записан предварително, което се предполагаше, че ти помага да се забавляваш повече, докато гледаш. В супермаркета можеше да си купиш замразени пайове, да ги оставиш да се размразят и да ги ядеш. Ягодовият пай „Сара Лий“ ми беше най-любимият.

7 юли 1990 г.

Днес не мога да пиша много. Цял ден пътувахме. Имам чувството, че дупето ми е като сплеснат хамбургер, а вместо гръбнак имам железен прът. Снощи пак имах онзи кошмар. Харолд също е сънувал този човек и това ужасно го разстройва, защото не може да намери обяснение как и двамата сънуваме едно и също нещо.

Стю каза, че продължавал да сънува Небраска и старата негърка, която всеки път му казвала да отиде при нея. Според него тя живеела в някакъв град, който се казвал Холанд Хоум или Хоумтаун. Смята, че може да го намери. Харолд му се изсмя подигравателно и дръпна една реч как сънищата ни представлявали психофройдистки образи на нещата, за които не смеем да мислим, когато сме будни. Смятам, че Стю се ядоса, но не го показа. Ужасно се страхувам, че непоносимостта им един към друг в някой момент ще се прояви. КАК МИ СЕ ИСКА ДА НЕ БЕШЕ ТАКА!

— Тогава как вие с Франи сънувате едно и също? — попита го Стю. Харолд изломоти, че това било съвпадение и гордо се оттегли.

Стю сподели с Глен, че ние двамата искаме да отидем в Небраска след Стовингтън. Глен само вдигна рамене и отвърна:

— Защо не? Нали трябва все някъде да отидем. Харолд естествено ще бъде против по принцип. По дяволите, приятелче, време ти е да пораснеш!

Факти, които трябва да се помнят: В началото на осемдесетте имаше недостиг на бензин, защото всички в Америка караха коли, бяхме изразходвали вече запасите си от нефт, а арабите ни държаха в ръцете си. Те имаха толкова много пари, че направо не можеха да ги похарчат. Имаше една рок група „Дъ Ху“, която накрая на концертите си изпочупваше китарите и усилвателите си на сцената. Наричаха този акт „разточителна консумация.“