Стивън Кинг - Сблъсък

Глен оглежда стаята доста време и накрая каза:

— Мисля, че ще е най-добре да не казваме нищо на Стю за тази стая. Смятам, че тук е бил съвсем близо до смъртта си.

Погледнах проснатото тяло и ми стана по-страшно от всякога.

— Какво искаш да кажеш? — попита Харолд. Дори и той говореше тихо, което му се случваше рядко. Обикновено се дереше, сякаш държеше реч пред огромна аудитория.

— Смятам, че този господин е дошъл тук с намерението да убие Стюарт — поясни Глен. — И Стю е успял някакси да го победи.

— Но защо? — попитах. — Защо да го убиват, щом той единствен е имал естествен имунитет? Това противоречи на здравия разум!

Той ме погледна. Очите му бяха уплашени. Приличаха ми на очите на риба на сухо.

— Няма абсолютно никакво значение, Фран. Тук здравият разум явно е отсъствал напълно. В манталитета на някои хора е залегнала необходимостта да прикриват неща, да укриват всички доказателства. Те вярват в този начин на действие така фанатично, както някои религиозни групи вярват в божествения произход на Исус. Защото за тях най-важното е да прикрият следите си, дори след като белята е станала. Чудя се колко хора с естествен имунитет са били убити в Атланта, Сан Франциско и в Центъра за заразни болести в Топека, преди грипът да ги е изтрил от лицето на земята и така да е сложил край на клането. А този кретен? Радвам се, че е мъртъв. Съжалявам само Стю, който сигурно до края на живота си ще сънува кошмари заради него.

И можеш ли да си представиш какво направи Глен Бейтман тогава? Добрият човек, който рисува отвратителни картини? Отиде и ритна мъртвия в лицето. Харолд изпъшка едва чуто, сякаш бяха ритнали него. Глен се подготви да го ритне пак.

— Не! — изкрещя Харолд, но въпреки това онзи ритна мъртвеца. После се обърна, изтри уста с опакото на ръката си, но в очите му го нямаше онзи израз на риба, останала на сухо.

— Хайде да се махаме. Стю беше прав. Тук всички са мъртви.

Излязохме навън. Стю седеше с гръб към желязната врата и високата каменна ограда, която опасваше центъра. Прииска ми се да… о, хайде, де, Франи, с кого можеш да го споделиш, ако не с дневника си? Исках да се затичам към него, да го прегърна и целуна, да му кажа, че се срамувам, задето не му повярвахме. Че се срамувам за това как всички ние се оплаквахме какво сме преживели по време на епидемията, а той думичка не обели за човека, който едва не го е убил.

О, Господи, започвам да се влюбвам в него! Мисля, че съм най-влюбената жена на земята и ако не беше Харолд, щях да поема риска и да му се обясня. Както и да е (винаги има по едно „както и да е“, въпреки че почти не си чувствам пръстите от писане), именно тогава Стю ни каза, че иска да отиде в Небраска, да провери дали в съня му има нещо вярно. Изглеждаше смутен, но твърдо решен да не отстъпва. Очакваше Харолд пак да започне да се заяжда с него, но съгражданинът му явно бе изваден от релси от „обиколката“ ни из Стовингтьн, така че прояви съпротива само проформа. Но млъкна съвсем, когато Глен ни разказа с пестеливи думи съня си от предишната нощ, когато и на него му се явила старата негърка.

— Разбира се, може да е било само защото Стю ни разказа за своя сън — каза той, леко изчервявайки се, — но моят сън много приличаше на неговия.

Харолд каза, че само това може да е обяснението, но Стю го прекъсна:

— Чакай малко, имам една идея.

Идеята му беше всеки от нас да вземе лист и да напише всичко, което може да си спомни за сънищата си през изминалата седмица, и после да сравним написаното. Този подход можеше да се определи като научен, така че Харолд нямаше за какво да се захване.

Е, единственото, което съм сънувала няколко пъти, вече е записано в дневника ми, затова няма да се повтарям. За експеримента написах всичко, свързано с баща ми, но пропуснах онази част от съня за бебето и за закачалката, с която той винаги ме гони.

Когато сравнихме написаното, резултатите бяха удивителни.

Харолд и Стю бяха сънували като мене „лошия човек“, както го наричам. В сънищата на двама ни със Стю той се явява като монах в черно расо без различими черти на лицето, което е винаги в сянка. Харолд беше написал, че в неговите сънища лошият човек винаги седял в някой тъмен вход и „като сводник“ го викал с пръст. Понякога виждал краката му и блясъка в очите му — „очи като на невестулка“, беше писал той.

Сънищата на Стю и Глен за старата жена са почти идентични. Приликите са твърде много, за да навлизам в подробности (тоест казвам по заобиколен начин, че пръстите ми са се схванали от писане). Но и според двамата тя се намира в Полк Каунти, Небраска, макар че не можаха да стигнат до единно мнение по въпроса за името на града. Стю каза, че е Холингфорд Хоум, а Глен — че е Хемингуей Хоум. И тук няма голяма разлика. Двамата са уверени, че ще могат да го намерят. (Забележка: Е, дневнико, аз смятам, че името е Хемингфорд Хоум.)