Стивън Кинг - Сблъсък

— Да, ако. Но няма такъв. Нямаме дори автотехник сред нас или някой, който да е учил във ветеринарен институт и поне да е гледал как се оперира крава или кон. — Тя ги погледна с индиговосините си очи, които бяха потъмнели от мъка. — Колкото и да сте ми симпатични, мисля, че сега съм готова да ви заменя всичките за един истински специалист. Вие всички така се страхувате да го докоснете, макар много добре да разбирате какво ще се случи с него, ако не направим нещо. И аз съм същата като вас, не правя изключение.

— Поне двамата… — Франи не довърши изречението. Искаше да каже, че поне двамата мъже са отишли да търсят книги и инструменти, но реши, че това беше неподходящ израз за пред Харолд. — Поне Стю и Глен отидоха в града. Това все пак е нещо, нали?

— Да, така е — въздъхна Пери. — Но решението взе Стю. Единствен той заяви, че е по-добре да се предприеме нещо, отколкото само да седим и да кършим ръце. — Тя погледна към Франи и попита: — А ти знаеш ли какво е работил преди?

— Работел е във фабрика — веднага отвърна Франи. Не видя как Харолд смръщи вежди, подразнен от това, че тя бе запозната с подробности от миналото на Стю. — Монтирал електронните схеми в калкулатори. Може да се каже, че е бил електронен техник.

— Как ли пък не! — възкликна Харолд и се усмихна кисело.

— Единствено той знае как да сглобява и разглобява. Това, което Стю и господин Бейтман ще направят с Марк, ще го убие, почти съм сигурна. Но по-добре да умре по този начин, отколкото да седим и да го гледаме как гасне, без нищо да направим за него, като че ли е някакво куче, прегазено насред улицата.

Харолд и Франи не намериха думи, за да й отговорят. Останаха прави зад нея, загледани в бледото, неподвижно лице на Марк. Харолд отново сложи потната си ръка на рамото на Франи. Идеше й да закрещи.

Стю и Глен се върнаха в четири и петнадесет с единия от мотоциклетите. В кошчето бяха сложили черна лекарска чанта и няколко дебели черни книги.

— Ще опитаме — каза Стю.

Пери вдигна поглед към тях. Лицето й бе смъртнобледо и напрегнато, но гласът й бе съвсем спокоен.

— Наистина ли? Моля ви направете го. И двамата с Марк го искаме.

— Стю? — прошепна Перион.

Беше четири и десет. Стю беше клекнал на гумената постелка, върху която бяха сложили Марк под дървото. Пот се лееше от него. Погледът в искрящите му очи беше тревожен, почти обезумял. Франи държеше една от книгите отворена пред него, като непрекъснато прехвърляше две страници, на които имаше цветни илюстрации и описания. До тях седеше Глен Бейтман, пребледнял като мъртвец. Държеше макара с тънък бял конец. Между Стю и Глен беше поставена отворената чанта с инструментите от неръждаема стомана. Чантата беше цялата опръскана с кръв.

— Ето го! — извика Стю с писклив и тържествуващ глас. Присвитите му очи се бяха превърнали в точици. — Ето го, копелето! Ето го! Точно тук е!

— Стю? — пак повтори Перион.

— Франи, бързо отгърни на другата илюстрация! Бързо! Бързо!

— Ще можеш ли да го извадиш? — попита Глен. — Боже мили и вси светии, наистина ли мислиш, че ще успееш?

Харолд бе избягал още в началото, покрил с ръка уста. Стоя повече от петнадесет минути сред дърветата, с гръб към тях. Сега се върна. На широкото му, обло лице беше изписана надежда.

— Не знам — отвърна Стю. — Но може и да успея. Може и да успея.

Насочи цялото си внимание към цветната илюстрация, която му показваше Франи. Ръцете му бяха в кръв до лактите, сякаш бе сложил яркочервени ръкавици.

— Стю? — промълви Перион.

— Отделен е — прошепна Стю. Очите му искряха безумно. — Апендиксът. Самостоятелен е. Изтрий ми челото, Франи, Божичко, потя се като свиня… благодаря… Господи, не ми се ще да му нарежа вътрешностите, без да искам… това са червата му… но, Боже мой, трябва, трябва да го направя.

— Стю? — отново се обади Перион.

— Подай ми ножиците, Глен. Не, не тези. Малките.

— Стю.

Той най-сетне я погледна.

— Не трябва да го правиш — каза тя със спокоен и тих глас. — Той е мъртъв.

Стю я гледаше. Постепенно разтвори присвитите си очи. Тя кимна.

— Умря преди около две минути. Но все пак ти благодаря. Благодаря ти, че опита.

Стю не сваляше поглед от нея. Накрая попита:

— Сигурна ли си?

Тя отново кимна и се разплака без глас.

Стю се извърна, изпусна скалпела, който държеше и покри с ръце лицето си в пълно отчаяние. Глен вече се беше изправил и отдалечил, без да поглежда назад, прегърбен, сякаш току-що го бяха ударили силно в гърба.