Стивън Кинг - Сблъсък

Франи прегърна Стю и го притисна до себе си.

— Това е положението — повтаряше той бавно и безизразно, което особено я уплаши. — Това е положението. Всичко приключи. Това е положението. Това е положението.

— Направи каквото можа — каза Франи и го притисна още по-силно към себе си, сякаш той можеше да отлети.

— Това е положението — повтори отново Стю с тон, който показваше, че всичко бе свършено.

Франи го прегърна. Не беше дала никакъв външен израз на чувствата, които я вълнуваха през последните три седмици и половина. Дори се престараваше в желанието си да не се издаде. Пък и не знаеше каква реакция може да последва от страна на Харолд. Дори и сега не показваше истинските си чувства към Стю, защото прегръдката им не беше на любовници, а на двама оцелели в този нов свят. Стю, изглежда, възприемаше жеста й именно така. Сложи ръце на раменете й и я стисна здраво, като остави кървави следи върху блузата й, сякаш бяха съучастници в някакво грозно престъпление. Някъде в гората се чу писък на сойка, а до тях ридаеше Перион.

Харолд Лодър, който не можеше да различи прегръдка между любовници от прегръдка между двама оцелели в този ужас, гледаше Франи и Стю с нарастващо подозрение и страх. Дълго време не свали поглед от тях, после се спусна към храстите и изчезна сред тях. Върна се едва късно след вечеря.

Франи се събуди рано на следващата сутрин. Някой я разтърсваше за раменете. „Ще отворя очи и ще видя Глен или Харолд — помисли си тя, все още сънена. — Отново ще преживеем всичко и то ще продължи да се повтаря, докато го направим както трябва. Тези, които не си вземат поука…“

До нея беше клекнал Стю. Вече беше почнало да се развиделява, но светлината беше обвита в мъгла, като къс злато, загърнат с памук. Останалите спяха.

— Какво има? — каза тя и седна на постелята. — Случило ли се е нещо?

— Пак сънувах. Само че не старицата, а… онзи, другия. Лошият човек. Изплаших се, затова…

— Стига — сопна се Франи, изплашена от изражението му. — Кажи какво има, моля те.

— Перион. Вероналът. Взела е опаковката с приспивателното от раницата на Глен.

Младата жена рязко си пое въздух.

— О, Боже! — Стю беше напълно съкрушен. — Мъртва е, Франи. О, Господи, каква каша!

Франи искаше да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи.

— Май трябва да събудя и другите двама — промълви Стю някак разсеяно и потърка бузата си, по която бе набола брада. Франи още, помнеше как я боцкаше вчера, когато го бе прегърнала. Той се обърна към нея с объркано изражение на лицето. — Кога ще свърши всичко това?

— Не мисля, че някога ще има край — каза тихо тя.

Погледите им се срещнаха.

12 юли 1990 г.

Тази вечер устроихме лагера си на запад от Гилдерланд (щата Ню Йорк). Най-сетне излязохме на голямата магистрала 80/90. Вълнението от срещата ни с Марк и Перион (Нали е много хубаво това име? На мен ми харесва.) вчера следобед вече се уталожи. Съгласиха се да тръгнат с нас… всъщност предложиха сами, преди да ги попитаме дали искат.

Не съм дори сигурна, че Харолд щеше да им предложи. Нали знаете какъв е. А и малко се стегна, като видя колко оръжие носят със себе си (както, мисля, и Глен), включително полуавтоматични пушки (две на брой). Но Харолд държеше особено много да изпълни тежкарския си номер… не може да мине незабелязан.

Май съм посветила доста страници на ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯ ПОРТРЕТ НА ХАРОЛД и ако досега не сте разбрали що за човек е, едва ли ще го разберете изобщо. Зад цялото това перчене и надути изявления се крие едно много неуверено малко момче. Той не може да повярва колко се е променило всичко. Дълбоко в себе си, а може би не чак толкова дълбоко, не вярва, че всичките му мъчители от гимназията са мъртви. Смята, че някой ден ще възкръснат от гробовете си и ще почнат да го плюят и да го обиждат с прякора Лодър Чекията, който Ейми ми беше казала, че са му измислили. Понякога си мисля, че може би щеше да е по-добре за него (а и за мене също), ако не бяхме тръгнали заедно от Огьнкуит. Аз съм част от неговото минало, бях най-добрата приятелка на сестра му едно време и така нататък и така нататък. Ако трябва да определя с няколко думи отношенията ми с Харолд, ще кажа следното: колкото и да е странно, ако преди знаех това, което знам сега за него, вероятно щях да избера именно Харолд за мой най-добър приятел, а не Ейми, която и без това не мислеше за нищо друго, освен за момчетата с готини коли и дрехи от „Суитис“ и която беше (нека Бог ми прости, че говоря лошо за мъртвите, но то си е самата истина) една абсолютна снобка, както може да е само човек, който през цялата година ходи в големия град да си търси забавления. Харолд е готин по свой собствен, нетрадиционен начин. Обаче е насочил всичките си усилия в това да се държи като кретен. Защото никога не би могъл да допусне, че някой може да го сметне за готин. Просто е твърдо решен да се държи като адски закостенял човек. Твърдо решен да продължи да носи товара на всичките си проблеми и комплекси и в този не толкова смел нов свят. Сякаш ги мъкне навсякъде в раницата, заедно с ония шоколадчета „Пейдей“, които така обича.