Стивън Кинг - Сблъсък

— Това, което най-вече ме интересува относно нашите сънища — продължи Глен, — е, че те сякаш предсказват една бъдеща битка. Присъстват, макар и неясни, две фигури — на героя и на злодея. На противника, ако ви харесва повече. Ако е така, то чувството, което изпитваме сега, прилича на това да гледаш самолета, с който ти предстои да летиш и … да те свие изведнъж коремът. Може би ни се предоставя възможност да определим собственото си бъдеще. Като че ли притежаваме един вид четириизмерна свободна воля — един шанс да направим своя избор, изпреварвайки събитията.

— Да, но ние не знаем какъв е смисълът на сънищата ни — обадих се аз.

— Не, не знаем. Но може би ще разберем. Не знам дали и мъничкото паранормални способности, които притежаваме, не ни доближават до Бога. Но вярвам, че тези сънища са конструктивни, въпреки че ни плашат. В резултат имам някои съмнения относно съобразността на веронала. Ако го взимаме, все едно пием спазмалгон за успокояване на болката в корема ни и после се качваме на самолета.

Факти, които трябва да се помнят: Рецесията; недостигът на стоки; новият модел на форд, „Граулър“, който може да измине сто километра на магистралата само с три литра бензин. Колата чудо.’Това е засега, приключвам. Ако не съкратя писанията, този дневник ще стане като „Отнесени от вихъра“, преди дори да се е появил Самотният рейнджър (само не на бял кон, който се казва Силвър). А да и още нещо, което трябва да запомним. Едгар Кейси. Предполага се, че той е виждал бъдещето в сънищата си.

16 юли 1990 г.

Само две забележки, свързани със сънищата. Първо, Глен Бейтман ми изглежда особено блед и мълчалив през последните два дни и тази вечер видях, че взе допълнително хапче приспивателно. Подозирам, че два дни не е взимал от него и като резултат е сънувал някои УЖАСНО лоши сънища. Това ме притеснява. Иска ми се да можех да си поговоря с него по този въпрос, но не знам как да подходя.

Второ, моите сънища. Не сънувах нищо по-миналата нощ след дискусията ни, спах като бебе и нищо не помня. А снощи сънувах старицата за първи път. Нямам какво да добавя към всичко вече казано за нея, освен че жената излъчва ДОБРОТА и МИЛОСЪРДИЕ. Разбирам защо Стю е така твърдо решил да отиде в Небраска въпреки сарказма на Харолд. Събудих се съвсем бодра тази сутрин, с мисълта, че само ако успеем да се доберем до тази стара жена, майка Абигейл, всичко ще бъде наред. Надявам се, че тя наистина съществува. (Между другото вече съм съвсем сигурна, че името на града е Хемингфорд Хоум.)

Факти, които трябва да се помнят: майка Абигейл!

Всичко стана изключително бързо.

Беше десет и петнадесет на 30 юли. Бяха тръгнали едва преди час. Пътуваха много бавно, защото през нощта валя пороен дъжд и пътищата бяха доста хлъзгави. Почти не бяха разговаряли помежду си от предната сутрин, когато Стю ги събуди с новината за самоубийството на Перион. Франи я измъчваше това, че Стю чувстваше угризения за смъртта на жената, а в този случай той бе толкова виновен, колкото и за разразилата се през нощта буря.

Искаше й се да му каже, че вината не е негова, от една страна, защото трябваше да му се скара за самосъжалението, на което се беше отдал, и, от друга, защото го обичаше. Не можеше повече да крие този факт дори и от себе си. Знаеше, че може да го убеди, че не е виновен за смъртта на Перион, но това неизбежно щеше да я накара да разкрие истинските си чувства към него. Щеше да ги извади на показ, но за нещастие не само Стю щеше да разбере, че тя го обича, а и Харолд също. Така че беше немислимо да постъпи по този начин. Поне засега. Обаче скоро щеше да му се разкрие, независимо от присъствието на Харолд. Не можеше безкрайно да му спестява разочарованието. Той трябваше да научи рано или късно… и да приеме или отхвърли този факт. Страхуваше се, че второто беше по-вероятно. Решението й да разкрие любовта си можеше да доведе до нещо ужасно. Все пак носеха със себе си доста пушкала от най-различен вид и сорт.

Размишляваше върху този проблем, когато след един широк завой пред тях се изпречи огромна каравана, която се беше преобърнала и препречваше пътя. Покрита с ръжда, тя блестеше на слънцето, все още мокра от нощния дъжд. Ала изненадите не свършиха дотук. Имаше още три коли — тип комби и голям автомобилен кран, които бяха паркирани от двете страни на пътя. А около тях имаше поне десетина души.

Франи така се стресна, като ги видя, че натисна твърде рязко спирачките. Хондата се подхлъзна на мокрото шосе и за малко не се преобърна. Но младата жена бързо овладя мотора и четиримата спряха на шосето, премигвайки, изумени, че виждат накуп толкова много живи хора.