Стивън Кинг - Сблъсък

„Може би не съществува реално — написа Ник. — Може би е… — той се замисли за момент и после добави: — … просто представлява лошата страна от всички нас. Може би сънуваме неща, които се страхуваме, че можем да извършим ние самите.“

Ралф прочете написаното, смръщил вежди, но Аби веднага схвана както искаше да й каже Ник. То не бе по-различно от това, което говореха новите проповедници през последните двадесет години. „Няма никакъв Сатана“, така учеха те. Зло имало и то произлизало вероятно от първородния грях, ала то било във всички нас и ние не сме можели да се освободим от него както не можеш да извадиш жълтъка от яйцето, без да счупиш черупката. Тия проповедници оприличаваха Сатаната на един голям пъзъл и всеки мъж, жена л дете на земята били малко парченце, една необходима част от цялото. Да, така беше модерно да се мисли в днешно време, но не отговаряше на истината. И ако Ник продължаваше да мисли по този начин, зловещият човек щеше да го схруска за вечеря.

— Сънувал си ме. Нима не съществувам в действителност?

Ник кимна.

— И аз те сънувах. Ти съществуваш ли? Слава Богу, че седиш сега на стола с бележник на колене. Този, другият Ник, е точно толкова истински, колкото си и ти. Да, той съществува. — Тя пак си спомни за невестулките, за червеното око в тъмнината и продължи с прегракнал глас: — Това не е Сатаната. Но този човек и Нечестивият се познават добре и често обменят мисли. В Библията не се казва какво се е случило с Ной и неговото семейство след потопа. Но не бих се изненадала, ако е имало някаква ужасна битка за душите на малкото останали живи, за душите им, за телата им, за начина им на мислене. Не бих се учудила, ако такова нещо очаква и нас.

— В момента той е на запад от Скалистите планини. Рано или късно ще тръгне на изток. Може би не тази година. Когато се почувства готов. Ние трябва да се изправим насреща му.

Ник клатеше глава смутен и разтревожен.

— Да — промълви старицата. — Ще видиш. Очакват ни горчиви дни. Смърт и ужас, предателство и сълзи. И не всички ще останем живи, за да видим какъв ще бъде изходът.

— Това никак не ми харесва — промълви Ралф. — Не ни ли стигат нещастията, които преживяхме, и това, което предвещавате с Ник? Нямаме ли си достатъчно проблеми? Нямаме лекари, електричество, нищо. Защо ни трябва сега и тази проклета „награда“?

— Не знам. Така иска Бог. Той не дава обяснения на хора като мен.

— Ако Той иска това, тогава бих предпочел да се пенсионира и да остави някой по-млад да поеме нещата в свои ръце — иронично заяви Ралф.

„Ако дяволският човек е на запад — написа Ник, — може би ние трябва да рискуваме и да тръгнем на изток.“ Абигейл поклати глава търпеливо.

— Ник, всичко е подчинено на Бога. Не разбираш ли, че и той е част от Божия промисъл? Така е, независимо колко неразгадаем за нас е Неговият план. Дяволският човек ще те следва, където и да бягаш, защото и той служи на Бога и Бог иска ти да се изправиш лице в лице с него. Няма полза да се противопоставяш на Божията воля. Всеки мъж или жена, направил това, ще намери смъртта си в търбуха на звяра.

Ник написа кратко послание на листа. Ралф го прочете наум и се почеса по носа. Не му се щеше да го съобщи на старата жена, защото знаеше, че тя нямаше да преглътне такова нещо. Сигурно щеше да се развика, че Ник богохулства, и да събуди всички.

— Какво пише той? — попита Абигейл.

— Ами… — Ралф прочисти гърлото си и перото, затъкнато в шапката му, потрепери. — Казва, че не вярва в Бог. — Предал съобщението, той сведе тревожно поглед към пода и зачака бурна реакция от страна на старицата.

Ала тя само се закиска, стана и се приближи до Ник. Взе едната му ръка в своята и я потупа.

— Бъди благословен, Ник, ама това няма никакво значение. Той вярва в теб.

Останаха в дома на Аби Фримантъл и следващия ден. Това бе най-хубавият ден за всички тях от началото на епидемията, като деня, в който водата беше потекла.от планината Арарат. Дъждът спря в ранните, утринни часове и към девет небето на средния запад представляваше типична привлекателна за окото фреска от слънце и разкъсани облаци. Царевицата проблясваше на светлината, сякаш бе обсипана с разноцветни изумруди. За пръв път от седмици насам времето бе хладно.

Том Кълън тича цяла сутрин из полето. Разперил ръце, плашеше гарваните, които се издигаха на рояци. Джина Маккон седеше на земята до люлката и доволна си играеше с куп хартиени кукли, които Абигейл бе намерила на дъното на един сандък. Преди това двамата с Том си бяха поиграли с количките и камионите, които той бе взел от магазина за играчки в Мей, Оклахома. Слабоумният беше готов да изпълни всички желания на Джина.