Стивън Кинг - Сблъсък

— Той знае, че съм тук — прошепна старицата в нощта. — О, помогни ми, Боже! Помогни ми. помогни на всички нас.

Влачейки чувала, тя отново пое към дома си.

Пристигнаха след два дни, на 24 юли. Искаше й се да приготви много повече неща, отколкото успя да направи, но пак се чувстваше схваната и пребита от умора. Ходеше много бавно, като непрекъснато се подпираше на бастуна си и едвам събираше сили да изпомпа вода от кладенеца. На следващия ден, след заколването на кокошките и схватката й с невестулките, спа дълго целия следобед. Сънува, че се намира в някакво дефиле, високо в Скалистите планини, близо до континенталния вододел, където бе доста студено. Магистрала № 6 се виеше между високите скали, които пречеха на слънцето да проникне в този пролом, освен за кратко между единадесет и четиридесет сутринта и един без десет следобед. В съня й и без това не бе ден, а безлунна, тъмна нощ. Виеха вълци. Изведнъж в непрогледната тъмнина се отвори едно око и се завъртя зловещо в орбитата си.

Вятърът духаше самотно в боровете и сините планински смърчове. Това беше Той и Той я търсеше.

Събуди се от продължителния сън, чувствайки се по-уморена, отколкото преди да заспи, и отново отправи молитва към Бога да я освободи от тежкото бреме или поне да промени посоката, в която искаше да я отпрати.

„На север, на юг или на изток. Господи, все едно. Ще напусна Хемингфорд Хоум, славославяйки те. Само не на запад към дяволския човек. Скалистите планини не са достатъчно сигурна преграда между него и нас. Нито дори Андите“ — редеше тя наум.

Ала това нямаше да помогне. Рано или късно, когато този човек се почувстваше достатъчно силен, щеше да тръгне да търси онези, които можеха да се изправят срещу него. Ако не тази, то следващата година. Кучетата бяха измрели, покосени от болестта, ала вълците бяха оцелели. Там, високо в планината, те бяха готови да служат на дявола.

И не само те.

В деня, когато хората, които очакваше, най-сетне пристигнаха, тя се залови за работа в седем. Първо донесе две по две дърва за печката си. Напълни и сандъка с цепеници. Бог й помогна, като й прати хладно и облачно време, каквото не бе имало от седмици. До вечерта можеше и да завали. Поне бедрената й кост, която си бе счупила през 1958, се обаждаше както обикновено преди дъжд.

Първо опече няколко пая, като използва запасите от консерви в килера си, а също ревен и ягоди, които набра свежи от градината. Слава Богу, ягодите тъкмо бяха узрели и беше чудесно, че ще може да ги използва и няма да останат несъбрани. Готвенето я накара да се почувства по-добре, защото я връщаше към реалността. Направи един пай от боровинки, един от ягоди и ревен и един от ябълки. Уханието им се разнасяше из кухнята цялата сутрин, докато ги печеше. Остави ги на перваза на кухненския прозорец да изстинат, както правеше открай време.

Приготви сместа за панировката, доколкото това беше възможно без яйца. Вината си беше изцяло нейна, след като бе ходила чак до кокошарника и бе забравила да вземе яйца. В ранния следобед кухнята с неравния под, покрит с избелял балатум, се изпълни с аромата на пържено пиле. Вътре бе станало доста топло, затова тя излезе на верандата да почете от Библията, като си вееше с последното издание с омачкани страници на „Стаята на горния етаж“.

Кокошките станаха хрупкави и вкусни. Някои от гостите й можеха да откъснат двадесетина млечни и сладки кочана и да ги сварят. После щяха да си устроят едно хубаво угощение на открито.

След като постави пилетата върху хартия, за да се отцедят от мазнината, излезе на задната веранда с китарата си и засвири. Изпя всичките си любими химни. Тънкият й, треперещ глас се носеше надалеч в неподвижния въздух.

Изкушения и изпитания има по пътя ни, какъв товар от грижи носим на гърба си. Ала не бива да губим куража си, а да се уповаваме на Бога с молитви.

Музиката й се струваше прекрасна и макар че слухът й бе отслабнал дотолкова, че не беше сигурна дали китарата е настроена добре, продължи да пее химн след химн.

Тъкмо бе подхванала „Крачим към Вион“, когато до нея достигна шум от двигател на кола, идваща от север, от Каунти Роуд. Тя спря да свири, наклони глава на една страна и се ослуша. Идват, да, Боже, намерили са пътя. Сега вече виждаше ясно и дима, който се вдигна зад пикапа, когато той пое по черния път, водещ до двора й. Душата й се изпълни с голямо вълнение как ще ги посрещне. Беше доволна, че си е облякла най-хубавата рокля. Подпря китарата на земята между коленете си и сложи длан над очите си, макар че нямаше слънце, което да й пречи да вижда.