Стивън Кинг - Сблъсък

Абигейл изкрещя и викът й бе така мощен, че сякаш разцепи залата на две. Тъмнината нахлу и тя отново стана майка Абигейл на сто и осем години, толкова стара, Боже мой, прекалено стара (но нека бъде Твоята воля). Вървеше през полето с царевица, митичната царевица с плитки, но разклонени корени. Скоро се изгуби сред стъблата, ту сребристи на лунната светлина, ту потънали в тъмна сянка. Дочуваше шумоленето на летния вятър, усещаше миризмата на пръст и плодородие, миризма, която бе усещала през целия си дълъг, предълъг живот. Често си бе мислила, че от всички растения царевицата бе най-близко до самия живот; ухаеше на живот, ухаеше на зачатие. О, тя бе погребала трима съпрузи: Дейвид Тротс, Хенри Хардести и Нейт Брукс. И тримата бе приела в леглото си така, както съпругата трябва да приеме съпруга си, така, както една жена трябва да приеме един мъж — отдавайки му се всецяло. Винаги бе изпитвала страст, желание и удоволствие, винаги бе присъствала в нея мисълта: „О, Боже мой, как обичам да правя секс с мъжа си и той да ме люби, да ме кара да изпитвам това, което изпитвам, когато свършва в мен.“ Понякога, точно в мига преди да достигне оргазъм, тя си представяше царевицата, чиито корени се простираха не на дълбочина, а на широчина. Плътта и царевицата се сливаха в едно и тогава свършваше. Мъжът й лежеше до нея. В стаята миришеше на секс, на семето му, което бе посял в нея, на нейните сокове, с които бе овлажнила пътя му, и всичките тези миризми й напомняха за лекото, сладко ухание, когато късаш листата, обвиващи кочана на царевицата — едно прекрасно ухание.

И въпреки всичко се срамуваше от това интимно чувство, което я свързваше със земята, лятото и плодородието, защото не бе сама. Той също бе тук, само през един-два реда вляво или вдясно от нея, току зад нея, или само няколко крачки отпреди й. Дяволският човек беше тук. Забиваше прашните си ботуши в тялото на земята и разхвърляше нависоко буци пръст, с усмивка, неугасваща като фар в нощна буря.

Тогава онзи проговори, за пръв път проговори на висок глас. На лунната светлина тя видя сянката му, пресичаща пътя й — висока, прегърбена, гротескна. Гласът му бе като нощния вятър, който вие през октомври в старите, обезглавени стъбла на царевицата, вече неспособни да раждат, които разказват шепнешком за настъпващия си край. Гласът му беше мек, глас на злата орис и неизбежната гибел. Каза й:

„Твоята кръв е в моите ръце, стара майко. Ако се молиш на Бога, моли се да те прибере, преди да чуеш стъпките ми по стълбата пред къщата ти. Ти не си тази, която създаде музика от въздуха, която изстиска вода от камъка, и твоята кръв е в моите ръце.“

Тогава майка Абигейл се събуди. Имаше още час до утрото. В първия момент си помисли, че се е изпуснала в леглото, но после разбра, че е мокра от пот, обилна като майска роса. Слабото й тяло трепереше безпомощно и всяка негова фибра копнееше за сън и почивка.

„О, Боже мили, Боже мили, вземи тази чаша от устните ми.“

Нейният Бог не й отговори. Единствено вятърът блъскаше прозорците, които имаха нужда от нови рамки и от маджуносване. След време тя стана, запали огъня в старата си печка с дърва и сложи кафето.

Следващите няколко дни й предстоеше много работа, защото очакваше гости. Независимо от сънищата и умората тя никога не бе пренебрегвала компанията на други хора и не смяташе да го прави и сега. Само трябваше да върши всичко много бавно, иначе имаше опасност да забрави нещо. Напоследък често й се случваше. Оставяше нещата не на мястото им и стигаше дотам да се върти в кръг да ги търси като котка, която гони опашката си.

Първо трябваше да отиде до кокошарника на Ади Ричардсън, който бе доста далечко, на около шест-седем километра. Зачуди се дали Бог ще й изпрати орел, който да я отнесе дотам, или може би пророк Илия щеше да я закара с огнената си колесница.

— Светотатство — каза тя самодоволно. — Всевишният е за да ти дава сила, а не да ти осигурява транспорт.

Изми няколкото мръсни чинии, обу си тежките обувки и си взе бастуна. Дори и на тази възраст рядко го използваше, но днес щеше да има нужда от него: шест километра на отиване и още толкова на връщане. Ако беше на шестнадесет, щеше да вземе на бегом разстоянието дотам и обратно, но младостта й бе отминала преди много, много години.

Тръгна в осем часа сутринта, като се надяваше да стигне до фермата на Ричардсън към обяд и да поспи през най-горещите часове на деня. В късния следобед щеше да заколи пилетата и да тръгне към дома вечерта, по здрач. Щеше да се прибере по тъмно. Това й напомни за съня й от предната вечер, но тя знаеше, че онзи мъж бе все още далеч, а гостите, които очакваше, бяха доста по-близо.