Стивън Кинг - Сблъсък

Вървеше много по-бавно, доста по-бавно, отколкото й се искаше, но още в осем и половина слънцето вече грееше жарко. И макар да не се потеше, понеже нямаше никакви излишни тлъстини по тялото си, когато стигна до пощенската кутия на Гуделс, вече се нуждаеше от почивка. Седна в сянката на едно дърво и изяде няколко смокини. На хоризонта не се виждаше ни такси, ни орел. Тази мисъл я разсмя. Изправи се. Не, няма да дойде такси. Бог помага на тези, които сами си помагат. Въпреки това усещаше как ставите й „се разсвирват“, довечера щеше да има хубав концерт от болежки.

Крачеше все по-прегърбена над бастуна си, макар болката в китките й да бе особено остра. Тътреше обувките си от необработена кожа и вдигаше прах след себе си. Слънцето немилостиво печеше, времето течеше, сянката й се смаляваше все повече и повече. Толкова много диви животни не бе виждала от двайсетте години насам: лисица, миеща се мечка, бодливо прасе. Гарвани имаше навсякъде, грачеха безспирно и кръжаха в небето. Ако можеше да чуе Стю Редман и Глен Бейтман как обсъждат „прищявките“ на епидемията (поне според тях това си беше чиста прищявка), която бе унищожила едни животни и бе оставила други живи, Абигейл щеше да им се изсмее. Да, грипът бе убил домашните животни, а дивите беше пощадил. Беше съвсем просто. Много малко видове от домашните животни не се бяха заразили и като правило те не бяха сред най-добрите приятели на човека. Грипът бе убил кучетата, но бе подминал вълците, защото не бяха опитомени.

Пареща като нагорещено желязо болка пронизваше бедрата, коленете, китките й. Тя продължаваше да върви и да разговаря със своя Бог наум или на глас, без сама да усеща разликата между двете. Отново я споходиха спомените от миналото. 1902 бе най-добрата година от живота й. После времето се завтече, прелиствайки с шеметна бързина страниците на дебелия календар, без да спира. Животът ти минаваше така бързо… как тогава можа до такава степен да се умориш?

С Дейвид Тротс имаха пет деца. Мейбел се задуши в задния двор от парченце ябълка. Аби простираше дрехи и когато се обърна, видя, че бебето лежи по гръб, държи се за гърлото, цялото лилаво. Успя да извади парченцето, ала тялото на Мейбел вече се бе отпуснало неподвижно и студено. Аби не роди повече момиче и Мейбел бе единственото от многото й деца, което умря при нещастен случай.

Абигейл седна на сянка под един бряст отвъд оградата на Ноглър. На около двеста метра селският път преминаваше в асфалтов. Там Фримантъл Роуд се превръщаше в Полк Каунти Роуд. Въздухът сякаш трептеше над напечения от слънцето асфалт, а на хоризонта се бе появил сребрист пояс, като искрящо гладко езеро в съня ти. В горещи дни като този винаги се появява този сребрист пояс точно там, докъдето стига погледът. Но никога не можеш да се приближиш до него. Поне тя не бе успяла.

Дейвид почина през 1913 година от грип, който отне живота на доста хора и не бе особено различен от сегашния. През 1916, когато бе на тридесет и четири, Абигейл се омъжи за Хенри Хардести, чернокож фермер от Уилър Каунти, на север от тях. Той дойде специално, за да я иска за жена. Бе вдовец и имаше седем деца, от които само две бяха напуснали вече бащиния дом. Беше със седем години по-възрастен от нея. Роди му две момчета, преди тракторът му да се преобърне и да го смаже в края на лятото на 1925.

Година по-късно тя се омъжи за Нейт Брукс. Хората доста обсъждаха този факт, о, да, хората обичат да правят това и понякога изглежда, че само за това ги бива. Нейт беше ратай при Хенри Хардести, преди да се оженят, и й беше добър съпруг. Може би не чак толкова сладък като Дейвид и със сигурност не толкова твърд и упорит като Хенри, ала бе добър човек и в общи линии правеше това, което тя му кажеше. Когато една жена премине определена възраст, беше голяма утеха за нея да знае, че думата й се чува.

От шестте си сина имаше тридесет и двама внука, а от тях деветдесет и един правнука — възможно бе и да са повече, но да не знае за тях. А по времето, когато избухна епидемията, знаеше, че се е сдобила и с три пра-пра-внука. И повече щеше да има, ако момичетата не взимаха от ония хапчета, за да не забременяват. Изглежда, че за тях да правиш секс беше като някаква нова игра на детската площадка. Абигейл изпитваше само съжаление към тях и към модерните им разбирания, но никога не изказа мнението си гласно. Беше работа на Бога да прецени дали грешат или не, когато взимат от хапчетата (но не и на онзи плешив изкуфял старец от Рим. Майка Абигейл цял живот бе методистка и се гордееше особено с това, че нямаше нищо общо с католиците). Ала тя добре знаеше какво пропускат те — екстазът, който можеха да изпитат, когато се изправеха на ръба на Долината на сенките; екстазът на жената, която се отдава изцяло на мъжа си и на своя Бог, шепнейки: „Ще се изпълни волята Ти, ще се изпълни Твоята воля.“ Онзи миг на върховен екстаз в секса, извършен пред Божиите очи, когато жената и мъжът преживеят отново греха на Адам и Ева, само че измит и осветен от кръвта на агнеца. Ето че пак се отнесе в спомените… Беше жадна, искаше й се да си е у дома в люлеещия се стол, искаше да я оставят на мира. Видя вляво да блести ламариненият покрив на кокошарника. Километър и половина, не повече. Беше едва десет и петнадесет — справяше се добре за момиче на нейната възраст. Ще влезе вътре и ще легне да спи до вечерта, когато ще се поразхлади. Това не беше грешно. Не и на нейната възраст. Продължи да влачи крака по пътя. Тежките й обувки бяха покрити с прах.