Стивън Кинг - Сблъсък

Лари се завтече към нея. Имаше чувството, че сърцето му ще спре.

— Надин, добре ли си? Добре ли…

Тя се изправи, леко разтреперана. Погледна ожулените си длани и каза:

— Добре съм. Каква съм глупачка. Не гледах къде карам. Дали не повредих мотоциклета?

— Майната му на тъпия мотоциклет, дай да ти видя ръцете.

Тя протегна към него ръце. Лари извади пластмасов флакон с антибиотик за дезинфекция и напръска с него дланите й.

— Целият трепериш — промълви Надин.

— Майната и на мене — извика той с по-груб тон, отколкото възнамеряваше. — Слушай, май ще е по-добре отново да вземем велосипеди. Опасно е…

— Както и дишането — отвърна спокойно тя. — Смятам, че ще е по-добре Джо да се вози с тебе, поне в началото.

— Няма…

— Мисля, че ще иска. — Жената го изгледа право в очите. — Както и ти.

— Добре, но стига за тази вечер. Вече почти се стъмни.

— Само още веднъж. Четох някъде, че ако конят те хвърли, трябва веднага пак да го яхнеш.

Джо се появи. Дотътри се при тях, ядейки боровинки, събрани в мотоциклетна каска. Беше открил няколко храста зад магазина и си набра от тях, докато Надин взимаше първия си урок.

— Е, добре — призна се Лари за победен. — Само че внимавай много накъде караш.

— Да, сър. Разбира се, сър. — Тя усмихнато му отдаде чест. Имаше прекрасна усмивка, от която цялото й лице засияваше. Лари също й отвърна с усмивка. Не можеше да постъпи другояче. Когато Надин се усмихнеше, дори Джо й отговаряше с усмивка.

Тя направи два кръга с мотора и се насочи към шосето, завивайки толкова рязко, че Лари пак усети как сърцето му спира. Само че този път тя реагира бързо и докосна земята с крак, както й бе показал. После се отправи нагоре по хълма и скоро изчезна от погледа му. Видя я да сменя на втора скорост, когато се изкачваше, а после на трета, когато се спусна от другата страна. Бръмченето на мотора заглъхна и съвсем се изгуби. Лари стоеше в напрежение в здрача, като разсеяно махаше с ръка, за да прогонва комарите.

Джо пак се приближи до него. Устните му бяха сини от боровинките.

— Няма защо — каза му той и се ухили.

Младият мъж се насили да му се усмихне. Ако Надин не се върнеше скоро, щеше да тръгне след нея. Пред очите му се появи мрачна картина — жената лежи в канавката със счупен врат.

Тъкмо се беше запътил към своя мотоциклет, като се колебаеше дали да вземе Джо със себе си, когато отново дочу далечно бръмчене, което все повече се засилваше. Лари се поуспокои. Помисли си унило, че никога няма да се чувства напълно спокоен, докато тя кара.

В този момент Надин се показа на хълма. Бе запалила фара. Стигна до него и спря. — Добре мина, а?

— Тъкмо се канех да тръгна да те търся. Помислих си, че нещо ти се е случило.

— Да, в известен смисъл се случи. — Тя видя как Лари настръхна целият. — Взех завоя прекалено бавно, забравих да натисна съединителя и моторът угасна.

— О. Достатъчно за тази вечер, нали?

— Да. И без това ме боли опашката.

Същата вечер, докато лежеше под одеялото, Лари си мислеше дали Надин ще дойде при него, когато Джо заспи, или беше по-добре той да отиде при нея. Желаеше я и предположи от начина, по който го бе гледала, когато вкарваше маркуча, че и тя изпитва същото. Най-накрая заспа.

Сънува, че върви през нива, засята с царевица. Звучеше и някаква музика. Китара. Джо свиреше на китара. Ако успееше да намери Джо, всичко щеше да е наред. Запъти се по посока на звука, като пресичаше напряко редовете с царевица, когато му се налагаше. Най-накрая излезе на открито. Видя пред себе си някаква къщичка, по-скоро барака. Верандата й се крепеше на стари, ръждясали железни пръти. Ала не Джо свиреше. И как би могъл, когато той го държеше за лявата ръка, а Надин — за дясната. Те бяха с него в съня. Една много стара жена свиреше на китара леко джазиран вариант на спиричуъл. Джо се усмихна. Жената беше чернокожа. Седеше на стол на верандата. Лари си помисли, че не бе виждал по-стара жена през живота си. Ала в нея имаше нещо, което го караше да се чувства добре… както майка му навремето, когато беше много малък и тя внезапно го прегръщаше и заявяваше:

— Ето го най-доброто момче. Най-доброто момче на всички времена е синът на Алис Ъндърууд.

Старицата престана да свири и ги погледна.

— Я гледай, дошли са ми гости. Елате по-близо, за да ви видя по-добре. Зъркелите ми не са като едно време.

Тримата, хванати за ръка, пристъпиха напред, а когато минаха покрай импровизирана люлка, направена от стара автомобилна гума, Джо протегна ръка и бавно я залюля. По земята, обрасла с плевели, пробяга сянка, подобна на геврек. Къщичката се намираше на полянка — истински остров сред царевичните поля. На север се виждаше черен път.