Стивън Кинг - Сблъсък

— Ще ги заобикаляме, където трябва, и ще ползваме аварийното платно, когато се наложи. Най-лошото, което може да ни се случи, е да се върнем малко назад и да завием по някой второкласен път.

Така и направиха. Караха по магистралата около два часа, след което попаднаха на сериозно задръстване. Всички платна бяха блокирани поради челно сблъскване на автомобил и каравана за коне. Шофьорът и жена му, мъртви от седмици, приличаха на два чувала с картофи, хвърлени на предната седалка на автомобила.

С общи усилия успяха да прехвърлят двата мотоциклета през процепа между колата и караваната. После бяха прекалено уморени, за да продължат. Тази нощ Лари не остана буден в очакване на Надин. Тя си постла завивките на около десет стъпки разстояние от него и Джо легна помежду им. Лари бе твърде уморен и моментално заспа.

Следобеда на следващия ден попаднаха на страхотно задръстване от превозни средства, което се оказа непреодолимо за тях. Имаха късмет, че се намираха само на три километра от изхода на магистралата за Енфийлд. Върнаха се и завиха по отбивката. Уморени и обезкуражени, спряха в градския парк в Енфийлд, за да си починат двайсетина минути.

— С какво се занимаваше преди, Надин? — Помнеше израза в очите й, когато Джо най-сетне бе проговорил. Оттогава към речника си бе добавил още: „Лари, Надин, благодаря“ и „Ходя тоалетна.“ Сега Лари основа своето предположение именно на онази й реакция. — Учителка ли си била?

Тя го погледна изненадано.

— Да, позна.

— На малки деца?

— Точно така. Първи и втори клас.

Това обясняваше защо не бе искала в никакъв случай да се раздели с Джо. Поне умствено той бе все още на седем годинки.

— А ти как се досети?

— Преди доста години ходех с една логопедка от Лонг Айлънд. Знам, че сигурно ти звучи като началото на типичен нюйоркски виц, но наистина беше така. Тя работеше към училищата от системата „Ошън вю“. Занимаваше се със заекващи деца, както и с глухи, и със заешка устна. Твърдеше, че за да преодолеят говорните дефекти, достатъчно е да им покажеш как да произнасят звуците по друг начин. Покажи им как, повтори думата. „Непрекъснато повтаряй и им показвай, докато най-сетне детето схване“ — така казваше. А когато ми разказваше за някое свое постижение, имаше същото изражение като теб, когато Джо ми каза „няма защо“.

— Така ли? — тъжно се усмихна тя, — Обичам малките деца. Някои от тях съдбата наистина е ощетила, но не непоправимо. Малките деца са единствените истински добри човешки същества.

— Това е доста романтична представа, не мислиш ли?

Надин вдигна рамене.

— Децата са добри по природа. Ако работиш с тях превръщаш се в романтик. Това не е чак толкова лошо. Твоята приятелка не беше ли доволна от професията си?

— Да, обичаше работата си — съгласи се Лари. — А ти беше ли омъжена? Преди. — Ето че пак я произнесе. Простата, но вездесъща думичка. Преди. Състоеше се само от две срички, ала включваше всичко в себе си.

— Омъжена ли? Не, никога — отвърна Надин малко нервно. — Аз съм си типичната учителка стара мома. По-млада съм, отколкото изглеждам, но се чувствам по-стара от своите тридесет и седем години. — Лари несъзнателно бе погледнал косата й и тя кимна, сякаш бе изказал мисълта си на глас.

— Фамилна черта. Косата на баба ми беше съвсем бяла, когато тя бе на четиридесет. Вероятно на четиридесет и пет и аз ще бъда побеляла.

— Къде преподаваше?

— В малко частно училище в Питсфийлд, където не приемаха обикновени деца. С пълзящ бръшлян по стените, с най-новите пособия за игра. По дяволите рецесията, пълен напред! Училището разполагаше с два тъндърбърда, три мерцедеса, два линкълна и един крайслер империал.

— Сигурно много те е бивало в работата ти.

— Да, така мисля — каза тя естествено, без да се самоизтъква. После се усмихна. — Сега това обаче няма никакво значение.

Лари я прегърна. Жената се стресна и младият мъж усети, че тялото й се вдървява. Ръката и рамото й бяха топли.

— Предпочитам да не го правиш — каза му тя с известно неудобство.

— Не искаш ли?

— Не.

Лари, объркан, отдръпна ръката си. Ала тя всъщност го желаеше, точно в това беше проблемът. Съвсем ясно долавяше желанието й, макар то да не бе бурно и неудържимо. Надин се беше изчервила силно и бе впила отчаян поглед в ръцете си. Пръстите й се движеха неспирно в скута й като двойка ранени паяци. Очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Надин…

Тя вдигна към него поглед и Лари видя, че се е овладяла. Канеше се да му каже нещо, ала точно в този миг Джо се появи, носейки китарата в калъфа. Двамата го погледнаха виновно, сякаш ги бе заварил да правят нещо много по-интимно от воденето на обикновен разговор.