Стивън Кинг - Сблъсък

— Стига — каза Надин. — Това е било преди.

„Ето пак тази дума“ — помисли си Лари. Кратката думичка от две срички.

— Да. Това е минало. Сигурно щях да се справя и сама. Поне беше така, докато се появиха кошмарите.

— Кошмарите ли? — подскочи Лари. Надин се бе обърнала към момчето и го наблюдаваше. Само допреди минута Джо бе почти заспал край огъня. Ала сега гледаше Луси с искрящ поглед.

— Ужасни кошмари — продължи жената. — Не винаги са еднакви, но в повечето случаи ме гони някакъв мъж. Не мога да видя лицето му, защото целият е загърнат в, как се казва в пелерина. И все се крие в тъмното. — Тя потрепери. — До такава степен се бях изплашила, че вече не можех да спя Ала сега може би…

— Ллллошият човек! — извика Джо така изненадващо и яростно, че и тримата се стреснаха. Той скочи на крака изпъна ръце и сви пръсти, сякаш имитираше лапи с дълги нокти. — Лллошият човек! Лоши сънища! Гони! Мене гони! Плаши! — Той се сгуши до Надин и се втренчени със страх в заобикалящата ги тъмнина.

Настъпи мълчание.

— Това е лудост — заяви младият мъж и после млъкна. И тримата го гледаха в очакване. Изведнъж мракът около тях сякаш се сгъсти още повече и Луси отново изглеждаше много изплашена. Лари реши, че трябва да продължи. — Луси, а сънувала ли си някога… бяла къщичка в Небраска?

— Една нощ сънувах много стара негърка, но този сън беше много кратък. Тя ми каза нещо от рода на: „Ела да ме видиш.“ После пак се озовах в Енфийлд и онзи… страшният ме гонеше. Тогава се събудих.

Лари я изгледа втренчено. Накрая тя не издържа погледа му, изчерви се и сведе очи.

— Джо, сънуваш ли понякога… ъ, царевица? — попита го Лари. — Една старица? Китара?

Джо му отвърна само с мълчание.

— Остави го на мира. Само ще го разстроиш още повече — упрекна го Надин, ала самата тя изглеждаше много разстроена.

Лари се замисли за момент.

— А къща, Джо? Една малка къща с веранда? Стори му се, че нещо в очите на момчето проблесна.

— Престани, Лари! — смъмри го Надин.

— А люлка, Джо? Една гума, на която може да се люлееш? Изведнъж момчето се размърда. Извади палеца от устата си. Надин се опита да го задържи в обятията си, но той се освободи от прегръдката й и ликуващо извика:

— Люлката! Люлката! — Завъртя се няколко пъти на място и посочи с пръст първо Надин, после Лари. — Тя! И ти. Много!

— Много? — попита Лари, ала Джо млъкна и не каза нищо повече.

— Люлка ли? — попита изумено Луси. — Странно, и аз помня люлката. Защо сънуваме едно и също? Да не би да ни облъчват с нещо? — обърна се тя към Лари.

— Нямам представа. А, ти, Надин? И ти ли сънуваш същото?

— Аз изобщо не сънувам — тросна се тя и веднага сведе поглед.

Лари разбра, че го лъже, но се зачуди защо.

— Надин, ако и ти…

— Казах вече, че не сънувам! — изкрещя му тя почти истерично. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Непрекъснато ли трябва да ме тормозиш? Сетне скочи на крака и почти тичайки се отдалечи от огъня.

Луси остана за момент на мястото си, загледана след нея. после се изправи.

— Ще отида при нея.

— Да, по-добре иди. Джо, ти остани при мене. О’кей?

— Кей — съгласи се Джо и започна да сваля калъфа на китарата.

Двете жени се върнаха след десетина минути. Лари видя по лицата им следи от сълзи, но си личеше, че са се помирили.

— Извини ме — обърна се Надин към него. — Просто съм ужасно разстроена и понякога реагирам така без причина.

— Няма нищо.

Повече не говориха за сънищата. Изслушаха целия репертоар на Джо. Момчето свиреше все по-добре и сред пъшкането и ръмженето все по-ясно можеха да се доловят и отделни думи от текста на песните.

Най-сетне легнаха да спят — Лари в единия край, Надин в другия, а Джо и Луси по средата.

Лари сънува първо лошия човек, наблюдаващ го от хълма, после и старата негърка на верандата. Само че този път в съня си добре съзнаваше, че зловещият човек се приближава все повече към тях, крачейки през царевичните насаждения, разсичайки стъблата им с косата си, с отвратителна усмивка, разкривила цялото му лице.

Събуди се посред нощ, задушавайки се от ужас. Другите спяха непробудно. Този сън беше пророчески. Защото зловещият човек не идваше с празни ръце. Крачейки през царевицата, той носеше като за жертвоприношение разложеното, подпухнало и вдървено тяло на Рита Блекмор, разкъсано от лешоядите. Това бе нямо обвинение, което щеше да разкрие вината на Лари, щеше да покаже недвусмислено, че той е кофти човек, че нещо в душата му липсва, че е неудачник и използвач.