Стивън Кинг - Сблъсък

— Госпожа — произнесе Джо спокойно.

— Какво!? — възкликна изненадано Лари, неразбрал казаното от момчето.

— Госпожа! — повтори Джо и посочи с палец към улицата. Лари и Надин се спогледаха.

Изведнъж дочуха непознат глас, писклив и задавен от вълнение, който ги изненада така, сякаш им бе проговорил сам Господ.

— Слава Богу! О, слава Богу!

Двамата се изправиха и видяха някаква жена, която почти тичаше по улицата към тях. Тя се смееше и плачеше едновременно.

— Радвам се, че ви виждам. Господи, така се радвам… Тя политна и сигурно щеше да падне, ако Лари не я бе хванал. Продължи да я подкрепя, докато престана да й се вие свят. Предположи, че непознатата е на двадесет и пет. Беше облечена в дънки и обикновена бяла памучна блуза. Лицето й бе бледо, а очите й някак особено втренчени. Гледаше го така, сякаш искаше да се убеди, че това не е халюцинация, че пред нея наистина стоят трима души.

— Името ми е Лари Ъндърууд. Това е Надин Крос. Момчето се казва Джо. Много се радваме, че ви срещаме.

Жената продължи да го гледа втренчено още известно време, без да пророни нито дума. После бавно пристъпи към Надин.

— Толкова се радвам… Така се радвам… — Тя се запъна за миг. — Боже мой, вие наистина ли сте живи?

— Да — отвърна Надин.

Жената се хвърли на врата й и зарида. Надин я прегърна. Джо стоеше малко встрани до един камион и смучеше палеца си.

После се приближи до Лари и го погледна. Младият мъж го хвана за ръката. Двамата останаха така известно време и наблюдаваха жените със сериозно изражение на лицата си. Така се запознаха с Луси Суон.

Тя веднага се съгласи да тръгне с тях, щом разбра закъде пътуват и че имат основание да вярват, че в Стовингтън ще открият поне още двама души. Лари намери една средна по големина раница в спортния магазин. Надин придружи Луси до къщата й в покрайнините на града и й помогна да опакова някои по-необходими вещи: бельо, обувки, дъждобран. И снимки на покойните й съпруг и дъщеря.

Нощта прекараха в градчето Куичи, след като пресякоха границата на щата Върмонт. Историята на Луси Суон беше кратка и приличаше на много други истории, които скоро щяха да чуят. Стаената в душата й скръб и шокът от преживяното за малко не я бяха довели до лудост.

Съпругът й се разболял на двадесет и пети юни, а дъщеричката й — на следващия ден. Грижила се за тях, доколкото можела, като всеки ден очаквала, че и тя ще се разболее. Когато на двадесет и седми мъжът й изпаднал в кома, Енфийлд бил на практика откъснат от останалия свят. Телевизионното приемане било изключително лошо. Хората мрели като мухи. По магистралата край града цяла седмица се забелязвало необичайно движение на войскови части, каквито обикновено изобщо не се срещали в тази част на Ню Хампшир. В ранните часове на двадесет и осми мъжът й починал. Състоянието на дъщеря й, която се чувствала малко по-добре на двадесет и девети, се влошило рязко още същата вечер и тя починала към единадесет часа. На трети юли в града не бил останал жив човек, освен Луси и един старец на име Бил Даде. Той също бил болен, но изглеждало, че се е преборил с болестта. Обаче в утрото на Деня на зависимостта тя го намерила мъртъв на главната улица, целият подпухнал и почернял като останалите.

— Погребах моите хора и Бил — разказваше Луси, докато седяха край огъня. — Отне ми цял ден, но ги погребах, да почиват в мир. Тогава си помислих, че трябва да отида в Конкорд, където живееха майка ми и баща ми. Но просто… така и не се наканих да тръгна. Нима постъпих много лошо? — Луси ги погледна умоляващо. — Мислите ли, че може още да са били живи?

— Не — отвърна Лари. — Имунитетът към болестта явно няма нищо общо с родствената връзка. Моята майка.. — Той млъкна и се загледа в огъня.

— Наложи се с Уес да се оженим. Това стана през лятото, когато завърших гимназия, през 1984. Майка ми и баща ми бяха против. Искаха да замина някъде, да родя детето и да го оставя. Но аз не пожелах. Майка ми каза, че ще се разведем. Баща ми твърдеше, че Уес е безотговорен човек и че никога няма да пусне корени. Казах им, че може и да са прави, но ще се омъжа за него и ще видим какво ще се случи. Нали разбирате?

— Да — отвърна Надин. Тя седеше до Луси и я гледаше със съчувствие.

— Имахме хубав, малък дом и наистина никога не съм предполагала, че всичко ще свърши така — каза Луси с въздишка, която приличаше повече на ридание. — Живеехме си добре тримата. Марси успя да промени Уес. За него светът започваше и свършваше с нея. Той…