Стивън Кинг - Сблъсък

Надин каза, че изводите му били логични, но не бе впечатлена от тях колкото самият Лари. Тя оглеждаше трескаво останалите мотоциклети, нетърпелива да тръгнат на път. Джо седеше на стълбите пред магазина, свиреше на китарата и се провикваше доволно.

— Слушай, Надин, вече е пет часът. По никакъв начин не можем да тръгнем сега.

— Остават още цели три часа до мръкване! Не можем да си позволим да се бавим! Има опасност да ги изпуснем!

— Няма страшно! Харолд Лодър ни е оставил подробни инструкции за пътищата, по които ще минат. Ако продължат нататък, сигурно пак ще го направи.

— Но…

— Знам, че нямаш търпение — каза Лари и постави ръце на раменете й. Усети как в него се надига старото раздразнение и гняв и се опита да ги потисне. — Но никога досега не си се качвала на мотоциклет.

— Но мога да карам велосипед. Знам как се използва съединителя, нали вече ти казах. Моля те, Лари, ако не губим време, до вечерта ще сме стигнали Ню Хампшир, а до утре вечер ще сме на половината път. Можем да го направим.

— По дяволите, това не ти е велосипед! — изкрещя Лари и китарата замлъкна внезапно. Джо ги погледна през рамо, присвил недоверчиво очи. „Мамка му, ама че подход имам с хората“ — помисли си Лари и това го ядоса още повече.

— Боли ме, Лари — промълви Надин.

Той осъзна, че я беше хванал с все сила за раменете. Гневът му се стопи и се превърна в срам. — Извинявай.

Джо не сваляше очи от него и младият мъж разбра, че донякъде е загубил доверието му. Надин каза нещо.

— Какво?

— Казах да ми обясниш по какво мотоциклетът се различава от велосипеда.

Първото му желание бе да й кресне: „Щом си толкова самоуверена, защо сама не пробваш и ще видиш какво значи да гледаш света с глава, обърната на сто и осемдесет градуса.“ Обаче успя да се овладее и си помисли, че бе загубил доверието не само на момчето, а и част от вярата в себе си. Вярно, че бе оцелял, но явно детинското в него се бе запазило и още го следваше като сянка, смалила се по пладне, но не напълно изчезнала.

— Моторът е по-тежък. Ако загубиш равновесие, не можеш да го възстановиш така лесно както при колелото. Моделът 360 тежи седемстотин килограма. Много бързо се свиква с това тегло, но все пак е нужно време. В обикновената кола преместваш скоростите с ръка, а натискаш газта с крак. При мотора е обратното — газта се регулира с ръка, а скоростите с крак. За да свикнеш с това, ще ти е нужно доста повече време. Вместо една има две спирачки. С десния си крак натискаш спирачката за задното колело, а с дясната ръка — за предното. Ако забравиш за едната и натиснеш примерно само ръчната спирачка, ще изхвърчиш презглава. Освен това ще трябва да свикнеш да возиш още един човек със себе си.

— Джо ли? Но аз мислех, че ще се вози с теб.

— С удоволствие бих го взел. Но точно в този момент мисля, че той не би се съгласил на това. Ти как мислиш?

Надин впи продължителен, тревожен поглед в момчето, сетне въздъхна.

— Да, така е. Може и с мен да не иска да се качи. Може да го е страх.

— Ако е така, ти отговаряш за него. А аз отговарям и за двама ви. Не искам да се пребиете.

— Какво си преживял, Лари? Да не си пътувал с някого?

— Да. Паднах от мотора. Но жената, която ме придружаваше, умря преди това.

— Преби се с мотора си? — попита Надин без никакво изражение на лицето си.

— Не. Бих казал, че това, което се случи, бе седемдесет процента случайност и тридесет процента самоубийство Това, от което имаше нужда… приятелство, разбиране, помощ, не знам… не можеше да го получи от мен. — Лари вече наистина се бе разстроил. Туптенето в слепоочията му бе оглушително, гърлото му беше свито, в очите му напираха сълзи. — Казваше се Рита. Рита Блекмор. Искам да се представя по-добре пред теб, това е всичко. Пред теб и Джо.

— Лари, защо не ми каза по-рано?

— Защото ме боли, когато говоря за това — каза простичко той. — Много ме боли. — Това беше вярно, но не бе цялата истина. Не бе споменал нищо за сънищата си. Може би и Надин сънуваше кошмари. Предишната нощ се бе събудил и я бе видял да се мята и да мърмори насън. Но не бе споделила нищо с него. А Джо? Дали и той сънуваше? Е, не знаеше какво изпитваха те, ала безстрашният инспектор Ъндърууд от Скотланд Ярд се ужасяваше от сънищата си.. и ако Надин се катурнеше от мотора, кошмарите можеха да се върнат.

— Тогава ще тръгнем утре. Тази вечер ще ме научиш.

Първо обаче трябваше да заредят с бензин двата малки мотоциклета, които бе избрал. Пред магазина имаше помпа, но не можеше да се използва поради липсата на електричество. Той намери още една опаковка от шоколада до металния капак, с който бе покрит подземния резервоар, и заключи, че изобретателният Харолд Лодър вече се бе потрудил по този въпрос. Чезнещ от любов, почитател на гнусните шоколади „Пейдей“, все пак той бе достоен за уважение. Лари вече дори изпитваше определена симпатия към него. Харолд вероятно бе някой фермер над тридесет години, висок и загорял от слънцето, слаб, не особено начетен, но иначе хитър и съобразителен. Младият мъж се усмихна. Глупаво беше да се опитва да си изгражда представа за съвсем непознат човек, защото обикновено тя се оказваше съвсем различна от реалността. Всички знаят, че двестакилограмов ди-джей, например, може да има тъничко гласче.