Стивън Кинг - Сблъсък

Следваше упътване за пътищата до Стовингтън… Най-отдолу пишеше:

НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ 1990

ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР ФРАНСИС ГОЛДСМИТ

— Боже мили, навярно е щял да се пребие, докато е пишел нейното име! — възкликна Лари.

— Епидемиологичния център! — извика Надин, без да му обърне внимание. — Как не се сетих! Четох статия за него в едно списание само преди три месеца! Отишли са там!

— Ако още са живи.

— Живи ли? Разбира се, че са живи. До втори юли епидемията беше приключила. А щом са могли да се покатерят на покрива на плевнята, значи не са били болни.

— Да, поне единият е бил в доста добро настроение — съгласи се Лари, усещайки, макар и неохотно, как стомахът му се свива от вълнение. — И като си помисля, че минах през Върмонт…

— Стовингтън се намира доста встрани от магистрала № 9 — каза разсеяно Надин, без да сваля поглед от плевнята. — Въпреки това сигурно вече са пристигнали. 2 юли беше преди две седмици. — Очите й искряха. — Лари, дали в този център има и други хора? Не мислиш ли, че може да има? Щом знаят всичко за карантини, стерилност и така нататък. Сигурно търсят начини за лечение, нали?

— Не знам — отвърна предпазливо той.

— Разбира се, че е така — възкликна нетърпеливо жената. Досега не я бе виждал толкова развълнувана, дори когато Джо прояви невероятния си музикален талант. — На бас се хващам, че Харолд и Франсис са открили десетки хора, може би дори стотици. Трябва да тръгнем веднага. Най-краткият път дотам е през…

— Чакай малко. — Хвана я за рамото.

— Защо? Не разбираш ли…

— Разбирам, че този надпис е там от две седмици и чака някой да мине оттук и да го види. Значи може да почака още малко. А междувременно ще обядваме. Нашият приятел Джо Бързата китара заспива прав.

Надин се обърна. Момчето отново разлистваше порносписанието, само че главата му вече натежаваше и погледът му бе станал стъклен. Под очите му имаше сенки.

— Нали ми каза, че тъкмо се е оправил от някаква инфекция, а и доста сте пътували… Да не говорим, че сте следили усърдно синеокия китарист, тоест мен.

— Прав си… изобщо не се сетих.

— Трябва му едно солидно ядене и здрав сън.

— Разбира се. Джо, извинявай, изобщо не се сетих. — Момчето се прозря и изръмжа безразлично.

Лари усети как в него се надига предишният страх предизвикан от това, което му предстоеше да каже, но трябваше да го направи. Иначе Надин щеше да го стори, щом се позамислеше по този въпрос… Освен това вече беше време да разбере със сигурност дали се е променил колкото предполагаше.

— Надин, можеш ли да караш?

— Да карам ли? Питаш дали имам шофьорска книжка? Да, имам, но не е практично да се движим с кола из всички тия задръствания по пътищата. Искам да кажа…

— Не кола имах предвид. — Внезапно пред очите му изникна образът на Рита, която се возеше отзад на мотоциклета заедно с мистериозния зловещ човек. Това вероятно бе неговата символична представа за смъртта. Представи си ги като две бледи, мрачни фигури, яхнали чудовището „Харли“, като двама призрачни конници на апокалипсиса. Усети устата си съвсем пресъхнала и силно туптене в слепоочията. Но гласът му не го издаде. Дори и да потреперваше леко, Надин явно не забеляза. Странното бе, че Джо се пробуди от полудрямката си и го погледна, сякаш бе усетил някаква промяна в него.

— Имах предвид мотоциклет. Ще изминаваме по-големи разстояния с по-малко усилие и ще заобикаляме лесно… всякакви гадости по пътя. Както направихме днес покрай онези камиони в началото на града.

— Да, можем да го направим — съгласи се Надин. В очите й се четеше вълнение. — Никога не съм карала мотоциклет, но ти ще ми покажеш, нали?

Като чу думите „никога не съм карала“, Лари усети, че страхът му се засилва.

— Да — отвърна той. — Но първото и най-важно нещо, на което ще те науча, е как да караш бавно, преди да му хванеш цаката. Изключително бавно. Мотоциклетът, дори и малкото моторче, не прощава, ако допуснеш грешка, а и аз няма да мога да те заведа на лекар, ако катастрофираш по пътя. — Тогава така и ще направим. Ще…

— Лари, ти мотор ли караше, преди да те срещнем? Сигурно си карал, щом за толкова кратко време си изминал разстоянието от Ню Йорк дотук.

— Изоставих го. Карането сам ме изнервяше.

— Е, вече не си сам — каза почти весело Надин. Обърна се към Джо и възкликна: — Отиваме във Върмонт, Джо! Там ще намерим други хора! Не е ли прекрасно? Не е ли направо страхотно?

Джо се прозя.

Надин каза, че не я хваща сън от вълнение, но че ще легне до Джо, докато той заспи. Лари отиде с колелото до Огънкуит, за да търси магазин за мотоциклети. В градчето нямаше, но той си спомни, че е видял такъв магазин на излизане от Уелс. Върна се, за да каже на Надин, но я намери заспала до Джо в сянката на синия форд, върху който Джо бе разглеждал порносписанието.