Стивън Кинг - Сблъсък

— Красива е.

— Да — съгласи се той.

Прокара пръсти по струните и звукът й му хареса, макар инструментът да не бе настроен добре. Много по-богат от звука на шестструнната китара. Твърд и хармоничен. Това беше хубавото на хавайската китара. Дава ти ясен звук, малко неравен при смяната на акордите — зинг! Той се усмихна, като си спомни с какво пренебрежение се бе изказал Бари Григ за китарите с обикновени, гладки струни. Добрият, стар Бари, който искаше да бъде като Стийв Милър, когато пораснеше.

— Защо се усмихваш? — попита Надин.

— Спомени — отвърна младият мъж и почувства лека тъга.

Настрои китарата, докато в главата му се рояха спомените за Бари и Джони Маккол и Уейн Стъки. Тъкмо свършваше с настройването, когато Надин го потупа леко по рамото.

Джо стоеше до огъня, а в едната си ръка държеше угасналата и вече забравена пръчка. Странните му очи гледаха с нескрита възхита Лари и устата му бе широко отворена.

Много тихо, толкова тихо, че можеше да е просто мисъл, родена в главата му, жената промълви:

— Музиката може да омагьосва…

Лари подхвана хубава ритмична мелодия, стар блус, който бе научил навремето от фолкалбума на „Електра“.

„Първоначално е била изпълнявана от Кьорнер, Рей и Гловър“ — сети се той. Когато беше сигурен, че си е припомнил добре думите, запя и гласът му се разнесе по плажа. Пееше далеч по-добре, отколкото свиреше.

„Отдалеч ще ме съгледаш, скъпа, ще превърна твойта нощ във ден, щото съм тука, далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“

Джо се усмихваше щастливо, като човек, преживял прекрасна изненада. Лари си помисли, че момчето изглежда така, сякаш дълго бе страдало от ужасен сърбеж на гърба, на онова място между плешките, което не можеш сам да достигнеш, и най-сетне бе попаднало на някой, който знаеше точно как и къде да го почеше. Разрови се из потъналия в прах архив на своята памет и оттам изникна вторият куплет на блуса:

„Някои неща ги правя, маце, както другите мъже не могат, Те не знаят правилата, скъпа, не знаят как да завладяват. Но аз мога, щото съм далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“

Момчето го слушаше с открита и доволна усмивка, която, помисли си Лари, би могла да накара всяко момиче да се поотпусне. Премина към инструменталната част, докато се опитваше да си припомни следващия куплет. Не звучеше лошо. Изпод пръстите му се раждаха звуци — малко елементарни и крещящи, като евтини бижута, вероятно крадени, продавани на някой уличен ъгъл. Продължи да свири самоуверено, после премина на добре познатото „ми“ с три пръста. И понеже не можа да си спомни последния куплет, в който се пееше нещо за влаковете, повтори пак първия и млъкна.

Отново настъпи тишина. Надин се разсмя и заръкопляска. Джо хвърли пръчката, заподскача нагоре-надолу, надавайки радостни викове. Лари не можеше да повярва, че у момчето е настъпила такава промяна, и си каза, че не трябва да преувеличава станалото. Иначе рискуваше да се разочарова.

Музиката може да омагьоса и най-свирепия звяр.

Макар и неохотно той се усъмни дали наистина всичко е така просто. Джо размахваше ръце и Надин обясни жеста му.

— Иска да изсвириш още нещо. Нали ще го направиш?

— Би било чудесно. Кара ме да се чувствам по-добре. Много по-добре.

И така Лари изсвири своята песен „Тъжната Сали Фресно“, сетне „Трагедията в мината «Спригхил»“ и „Всичко е наред, мамче“ на Артър Крудъп. После премина към рокендрол парчета от едно време — „Джим Контето“, „Рок на двайсети етаж“ и „Блуана дойната крава“, като поддържаше ритъма на припева, доколкото можеше. Пръстите го заболяха и започнаха да изтръпват. Накрая изпълни песен, която му бе любима, „Безкраен сън“ на Джоди Рейнълдс.

— Повече не мога — каза той на Джо, който не помръдна по време на целия концерт. — Пръстите ми. — Лари му показа дълбоките бразди от струните и изпочупените си нокти.

Момчето протегна ръце към него.

Лари се поколеба за миг, после си помисли: „Какво пък.“ Подаде китарата на момчето.

— Нужна е доста практика.

Ала това, което последва, бе най-изумителното нещо в живота му. Момчето засвири „Джим Контето“ почти безгрешно, като вместо думи викаше нечленоразделно, като че ли езикът му бе залепен за небцето. Беше очевидно, че за пръв път хваща китара, Защото не дърпаше достатъчно силно струните и смяната на акордите не бе отчетлива. Звукът бе някак призрачен и приглушен, сякаш Джо свиреше на китара, натъпкана с памук. Иначе изпълнението му бе точно като това на Лари.