Стивън Кинг - Сблъсък

Или умираш.

„Аз също съм се променил — мина му смътната мисъл. — И оцелях.“

— Казвам се Надин Крос — рече жената. — Това е Джо. Приятно ми е да се запознаем.

— Лари Ъндърууд.

Ръкуваха се, усмихвайки се на цялата абсурдност на ситуацията.

— Да се върнем на пътя — предложи Надин.

Тръгнаха заедно. Когато се отдалечиха на няколко крачки, Лари се обърна и видя, че момчето не е помръднало, явно изобщо не бе разбрало, че се отдалечават.

— Ще дойде — промълви жената.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Когато стигнаха до пътя, тя се препъна в банкета и Лари я хвана за ръката. Надин го погледна с благодарност и предложи:

— Може ли да седнем за малко?

— Разбира се.

Седнаха един срещу друг на магистралата. След малко Джо се изправи и се затътри към тях, забил поглед в босите си крака. Настани се малко встрани от тях. Лари го погледна крадешком и отново се обърна към Надин Крос.

— Вие ме следяхте.

— Значи си разбрал? Така и предполагах.

— Откога?

— Вече два дни. Бяхме се настанили в голямата бяла къща в Ипсъм. — Разбра по недоумяващото му изражение, че не си спомня къщата, и поясни: — До поточето. Ти заспа до каменната стена.

Лари кимна.

— А снощи двамата сте ме наблюдавали, докато спях на верандата. Може би за да проверите дали нямам рога и дълга червена опашка.

— Джо го направи. Когато открих, че го няма, тръгнах да го търся. Ти откъде разбра?

— От следите, които бяхте оставили по мократа трева.

— О! — възкликна тя и го погледна изпитателно, но Лари не отмести поглед, макар да му се искаше. — Не ни се сърди. Знам, че звучи абсурдно, след като Джо се опита да те убие, но той не е отговорен за действията си.

— Това ли е истинското му име?

— Не, аз го нарекох така.

— Прилича ми на дивак от телевизионен филм на „Нейшънъл джеографик“.

— Да, вярно е. Намерих го на поляната пред една къща, вероятно неговия дом. Беше много зле от рана на крака. Вероятно го беше ухапал плъх. Не говори, само ръмжи и скимти. До тази сутрин можех да го контролирам. Но… вече се уморих, нали разбираш… и… — Тя вдигна рамене. Калта съхнеше по блузата й, образувайки странни фигури, подобно йероглифи от китайската азбука. — Накарах го да сложи дрехи, но той пак се съблече. Уморих се да се боря с него. Ухапванията от комари явно не го притесняват. — След кратка пауза Надин продължи: — Искам да дойдем с теб. Предполагам, че в случая всякакви заобикалки са напълно излишни.

А какво ли щеше да си помисли, запита се Лари, ако й разкажеше за това, което се бе случило с Рита, която също бе тръгнала с него. Не че някога щеше да го направи. Този епизод беше погребан дълбоко в съзнанието му, макар че Рита бе останала непогребана. Имаше точно толкова желание да я спомене, колкото някой убиец — името на жертвата си в разговор с гостите в дома на мама.

— Не знам къде отивам. Тръгнах от Ню Йорк и стигнах дотук явно по доста заобиколен път. Имах намерение да намеря някоя хубава къща край брега и да остана там поне до октомври. Ала с течение на времето все повече ми се иска да срещна други хора и все по-дълбоко чувствам значимостта на случилото се.

Знаеше, че не се изразява достатъчно ясно, а и не би могъл да обясни какво наистина изпитва, без да разкаже за Рита и за кошмарните сънища за зловещия човек, които го преследваха.

— По-голямата част от времето изпитвах неописуем страх — каза предпазливо той. — Защото бях съвсем сам. Превърнах се в параноик. Сякаш очаквах всеки момент да ме нападнат индианци и да ме скалпират.

— С други думи престана да си търсиш подходяща къща и започна да търсиш хора.

— Да, може така да се каже.

— Е, намери нас. Това поне е някакво начало.

— По-скоро вие ме намерихте. Откровено казано, това момче ме притеснява, Надин. Ножът вече го няма, но светът е пълен с ножове и е достатъчно само да се пресегнеш и да грабнеш някой.

— Така е.

— Не искам да прозвучи жестоко… — Лари замълча, като се надяваше, че жената ще довърши мисълта му вместо него, но тя продължи да го гледа мълчаливо с тъмните си очи.

— … би ли го оставила? — Ето че го каза, изплю този доста голям камък. Знаеше, че това го правеше още по-кофти човек… но струваше ли си, беше ли честно да усложняват и без това трудната ситуация, като поемат тежката отговорност за едно откачено десетгодишно хлапе? Нали я беше предупредил, че думите му ще й се сторят жестоки? Нали и без това живееха в един адски жесток свят.

Междувременно Джо бе впил в него странните си морскосини очи.