Стивън Кинг - Сблъсък

— Не бих могла да го направя — отвърна спокойно Надин. — Разбирам опасността и знам, че на нея ще си изложен най-вече ти. Джо ревнува. Страхува се, че можеш да станеш по-важен за мен, отколкото е той. Много е вероятно… пак да те нападне, ако не се опиташ да се сприятелиш с него или поне да го убедиш, че не възнамеряваш… — Тя млъкна без да довърши мисълта си. — Но ако го зарежем, това ще е равносилно на убийство. А аз не искам да бъда съучастник в такова нещо. И без това толкова много хора са мъртви.

— Ако ми пререже гърлото посред нощ, ще бъдеш съучастница в моето убийство.

Надин сведе глава.

Лари понижи глас, така че само тя да го чува (не беше сигурен дали Джо, който ги наблюдаваше през цялото време, също не го чува).

— И сигурно щеше да ме убие още снощи, ако не беше ти. Прав ли съм?

— Възможно е.

— Като да ни се яви призракът на Дядо Коледа? — засмя се Лари.

— Искам да дойда с теб — вдигна поглед към него тя, — но не мога да оставя Джо. Ти трябва да решиш.

— Както поставяш въпроса, никак няма да ми е лесно.

— Напоследък животът никак не е лесен.

Лари се замисли. Джо седеше на банкета и ги наблюдаваше с морскосините си очи. Океанските вълни безспирно се разбиваха в скалите и водата с грохот навлизаше в тайните проходи, които бяха издълбали в земята.

— Добре — съгласи се Лари. — Мисля, че ще съжаляваш за милосърдието си, но… съм съгласен.

— Благодаря ти. Ще бъда отговорна за неговите действия.

— Това ще ми бъде голямата утеха в случай, че ме убие.

— Ако допусна да се случи, ще тежи като камък на сърцето ми за остатъка от живота ми — промълви Надин и изведнъж почувства, че съвсем скоро всички нейни слова за святостта на човешкия живот щяха да се окажат пълна лъжа и измама. Тя потръпна, сякаш внезапно бе задухал леден вятър. „Не — каза си. — Няма да убивам. Никога.“

Устроиха си лагер за през нощта върху ситния бял пясък на обществения плаж в Уелс. Лари запали огън над ивицата кафяви водорасли на брега, изхвърлени от последния прилив. Джо седеше от другата страна на огъня и от време на време хвърляше в него по някоя малка съчка. Когато вземеше по-голяма пръчка, запалваше я и хукваше да бяга по пясъка, държейки я нависоко като единствена горяща свещ за рожден ден. Виждаха сянката му на светлината на огъня на разстояние десетина метра, а когато се отдалечеше повече, съдеха за местонахождението му единствено по пламъка на факела, разгарян от вятъра. От океана бе полъхнал свеж бриз и тази вечер бе доста по-хладно, отколкото през последните дни и нощи. Лари смътно си припомни бурята, разразила се в следобеда, когато майка му умираше. Дъждът се изля над Ню Йорк точно преди супергрипът да връхлети града като товарен влак, движещ се с пълна скорост. Спомни си гръмотевиците и лудешкия танц на белите завеси, разлюлени от вятъра. Потрепери леко. Слабият ветрец издигна виеща се спирала от искри от огъня към обсипаното със звезди небе. Въглените се разгоряха силно за миг и после угаснаха. Лари си помисли, че есента вече не е толкова далеч както в онзи юнски ден, когато откри майка си да лежи в несвяст на пода. Пак потрепери. Надолу по плажа пламъкът от факлата на Джо подскачаше нагоре-надолу. От тази единствена светлинка в безмълвната, всепоглъщаща тъмнина му стана още по-студено и самотно. Вълните все така се разбиваха с постоянен грохот.

— Умееш ли да свириш?

Лари подскочи, сепнат от гласа на Надин и погледна към калъфа с китарата на пясъка. Намерил я бе подпряна до пианото „Стейнуей“ в музикалния салон на една голяма къща, където бяха проникнали, за да вземат нещо за вечеря. Лари напълни раницата си с необходимите провизии и взе китарата импулсивно, без дори да погледне какво точно има в калъфа. Щом я взимаше от такава къща, не можеше да е лоша. Не беше свирил от онова лудо парти в Малибу, преди цели шест седмици — от един друг, напълно различен живот.

— Да, свиря — отвърна той и осъзна, че му се иска да посвири, но не заради нея, а защото самата музика му доставяше удоволствие и успокояваше духа му. А щом на плажа бе запален огън, значи трябваше и някой да посвири на китара. Това си бе направо неписан закон.

— Я да видим какво се крие тук — каза Лари и откопча калъфа.

Бе очаквал, че ще намери хубава китара, но това, което видя, го изненада приятно. Инструментът бе красив, дванадесетструнен „Гибсън“ и вероятно беше правен по поръчка. Лари не бе чак такъв специалист по китарите, за да може да твърди това със сигурност. Но съзнаваше, че прагчето за позиция е инкрустирано с истински седеф, който придобиваше приглушени оранжево-червени нюанси на светлината на пламъците.