Стивън Кинг - Сблъсък

„Ако не се покажат скоро — помисли си той, — ще се опитам да ги заблудя.“ Тази мисъл му бе достатъчна, за да си възвърне отново самоувереността. Метна раницата на гърба си и се отправи на път.

Към обяд стигна магистрала № 1 в Уелс. Хвърли една монета и се падна тура. Зави надясно по магистралата, а монетата остана да лежи в праха на пътя. Джо я намери двадесет минути по-късно, привлечен от блясъка й, и се втренчи в нея, сякаш бе кристално кълбо, използвано от хипнотизатор. Сложи я в устата си, а Надин го накара да я изплюе.

Три километра по-нататък Лари за пръв път зърна океана. Огромното синьо чудовище днес бе кротко и мързеливо. Изглеждаше съвсем различно от гледката, разкриваща се от Лонг Айлънд. Там водата бе спокойна, укротена, скучна дори, а тук бе кобалтовосиня. Една след друга вълните прииждаха към брега и разяждаха скалите. Пяна, гъста като разбити белтъци, политаше във въздуха, сетне се разпръсваше над водата. Глухо отекваше тътенът на прибоя.

Лари остави колелото си и обхванат от силно вълнение, което не можеше да си обясни, се отправи към океана. Ето, успя да се добере до брега. Тук свършваше източната част на континента; тук свършваше земята.

Той прекоси някакво мочурище. Обувките му жвакаха във водата, събрана край растящата на туфи тръстика. Във въздуха се носеше уханието на плодородна земя. Когато се доближи до брега, тънкият слой почва под краката му отстъпи място на гранита, сивеещ се като оголена кост — този гранит, символизиращ почтеността на жителите на Мейн. В небето се носеха чайки — поразително бели на синия фон и тишината се нарушаваше единствено от техния писък. Никога досега не беше виждал толкова много птици на едно място. Сети се, че въпреки ослепително бялата си красота чайките се хранеха с мърша. Следващата мисъл, която му дойде наум, бе ужасяваща, но бе излязла на повърхността на съзнанието му, преди да успее да я потисне. „Напоследък храната им трябва да е била доста вкусна и обилна.“

Лари продължи да върви. Обувките му потракваха по изсушените от слънцето камъни, макар в пролуките между тях да бе вечно влажно от пръските. Там живееха миниатюрни раци и по брега, като останки от шрапнели, бяха разпръснати черупките им, захвърлени от чайките, които бяха изяли месото от вътрешността.

В следващия миг Лари стигна до ръба на скалата. Морският вятър връхлетя отгоре му с все сила, разрошвайки дългата му коса. Той вдигна лице и пое с пълни гърди свежата и чиста миризма на соленото синьо чудовище. Вълните, прозрачно синьосиви, отпърво се носеха бавно, към плиткото набираха скорост с гребени от гъста пяна, а към брега се слягаха и заприличваха на сметановата глазура на торта. Най-накрая се разбиваха самоубийствено в скалите, както правеха от незапомнени времена, самоунищожавайки се и наред с това унищожавайки микроскопична част от континента. Чуваше се силно боботене и трясък от навлизането на водата в някаква подводна пещера, издълбана с течение на вековете.

Лари погледна първо наляво, после надясно. Пред очите му се разкриваше една и съща гледка: вълни с пенести гребени, пръски, безкрайна оргия от цветове, която караше дъхът му да спре.

Намираше се накрай света.

Седна на скалата, провесил крака към бездната, чувстваше се леко зашеметен. Поседя така повече от половин час. Морският въздух събуди апетита му и той отвори раницата си. Нахрани се с удоволствие. Сините му дънки се бяха намокрили и потъмнели от пръските вода. Чувстваше се пречистен и свеж.

Тръгна обратно през мочурището, така потънал в собствените си мисли, че в първия миг му се стори, че отново чува писъка на чайките. Дори вдигна очи към небето и после осъзна, че това бе човешки вик. Страхът го сграбчи. Това е боен вик.

Огледа се и видя момче, което тичаше по шосето към него, като мускулите на краката му се изпъваха с всяка стъпка. В едната си ръка държеше дълъг касапски нож. Беше голо до кръста, краката му бяха изподраскани от малиновите храсталаци. В следващия миг от храстите край пътя изскочи жена и го последва. Беше много бледа и под очите й имаше тъмни сенки.

— Джо! — извика тя и се втурна след него. По лицето й бе изписана болка от усилието да го настигне.

Джо не й обърна никакво внимание, а продължи да тича. Босите му крака хвърляха нависоко пръски от мочурливата вода. Устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка. Бе вдигнал ножа високо над главата си и стоманата му проблясваше на слънцето.

„Това момче ще ме убие — помисли си Лари стъписано. — Това момче… какво съм му сторил?“