Стивън Кинг - Сблъсък

Сега размахваше ножа и ръмжеше гърлено. Замахваше към мрежестата врата на верандата. Така явно се насъскваше сам, преди да се втурне вътре.

Тя се приближи до него откъм гърба му, като не полагаше особени усилия да се движи безшумно, ала момчето и без това не я чу. Бе потънало в свой собствен свят. В следващия миг, без дори сама да съзнава какво точно възнамерява да направи, тя сграбчи ръката му и я изви в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Джо изсъска, Лари Ъндърууд се размърда в съня си, обърна се на другата страна и продължи да спи. Ножът падна в тревата. Назъбеното острие проблесна под сребърните лъчи на луната. Отражението й в гладката му повърхност приличаше на множество малки, бляскави снежинки.

Джо втренчи в нея укорителен, гневен поглед, пълен с недоверие. А в нейните очи се четеше безкомпромисна твърдост. Надин посочи с пръст пътя, по който бяха дошли. Момчето енергично поклати глава и посочи мрежестата врата и спящия човек. Последвалият му жест бе страшен — рокара пръст рязко над адамовата си ябълка. После се усмихна. Надин не бе виждала тази усмивка досега и тя смрази кръвта й. Не би могла да бъде по-жестока, дори и да бе видяла пред себе си оголените зъби на някой див звяр.

— Не — прошепна тихо тя. — Или ще го събудя още сега.

Думите й разтревожиха Джо. Той енергично поклати глава.

— Тогава ела с мен. Да спим.

Момчето погледна ножа, после нея. Поне за момент дивото, жестоко изражение бе изчезнало от лицето му. Имаше вид на нещастно, изгубено дете, което просто си иска мечето или малкото одеялце, с което се бе завивало в креватчето си. Надин си помисли, че може би сега бе моментът да му вземе ножа, просто да прояви твърдост. Но какво ще последва? Дали той ще се развика? Бе крещял дълго, след като откаченият войник се изгуби от погледите им. Надаваше оглушителни нечленоразделни викове на гняв и ужас. Надин се запита действително ли иска да се запознае с мъжа, който спеше на верандата, ако подобни викове разкъсваха нощта.

— Ще тръгнеш ли с мен?

Джо кимна.

— Добре — прошепна тихо тя. Момчето се наведе и вдигна ножа от земята.

Върнаха се заедно в „лагера“ си и той се сгуши до нея доверчиво, забравяйки за натрапника, поне засега. Прегърна я и заспа. Надин почувства познатата болка ниско долу в корема си. Дълбока и всеобхващаща, това бе женска болка, за която нямаше лек.

Най-сетне заспа.

Събуди се измръзнала, схваната и изплашена в ранните часове на следващия ден. Не знаеше колко точно е часът понеже нямаше часовник. Страхуваше се, че Джо е изчакал тя да заспи и после се е промъкнал безшумно до къщата където е прерязал гърлото на спящия мъж. Джо вече не лежеше сгушен до нея. Тя се чувстваше отговорна за действията на момчето. Винаги изпитваше това чувство към малките, които не по своя воля бяха дошли на този свят, но ако наистина беше убил мъжа, тя щеше да му обърне гръб, Да отнемеш друг човешки живот сега, когато и без това загубите бяха огромни, бе най-големият и непростим грях, А и не можеше да продължи да се грижи за него сама, нуждаеше се от помощ. С Джо се чувстваше като в клетка със своенравен лъв. И той като лъвчетата не можеше или не искаше да говори, а само ръмжеше.

Надин седна и видя, че Джо все още е при нея — просто се беше поотместил встрани. Отново бе заел ембрионална поза, смучеше палеца си и в едната ръка стискаше дръжката на ножа.

В просъница Надин стана и се изпишка на тревата, после легна пак на одеялото. На следващата сутрин се питаше дали изобщо се е пробуждала през нощта, или всичко е било само сън.

„Дори да съм сънувал, сигурно сънищата са били хубави“ — помисли си Лари. Не помнеше нищо от тях. Чувстваше се като едно време и имаше усещането, че денят ще бъде добър Днес ще види океана. Той нави на руло спалния си чувал, привърза го към велосипеда, посегна към раницата и се вцепени.

Към къщата водеше тясна циментова алея, а от двете страни растеше висока трева. От дясната страна, съвсем близо до верандата, мократа от росата трева бе стъпкана. Когато изсъхнеше, стъблата щяха да се изправят, ала сега се виждаха ясно очертанията на човешки стъпки. Лари бе градско чедо, а и бе чел повече романи от Хънтър Томас отколкото от Джеймс Фенимор Купър, но трябваше да си сляп, за да не ги видиш. Ясно беше, че са били двама души — един едър и един дребен. По някое време през нощта се бяха промъкнали до мрежестата врата, за да го наблюдават. Самата мисъл го ужаси. Тази потайност не му допадаше, а още по-малко първите тръпки на възвръщащия се страх.