Стивън Кинг - Сблъсък

„С моя късмет сигурно ще се окаже счупено — помисли си Ник. — Без верига, със спукани гуми, или нещо от този род.“ Но този път му провървя. Всичко беше наред — гумите бяха напомпани и зъбното верижно колело също беше в изправност. Нямаше единствено кошница, но това лесно можеше да се поправи, а до стената между едно гребло и една лопата за ринене на сняг имаше допълнително предпазител за веригата и почти нова ръчна помпа.

Ник продължи да рови и откри кутия със смазка на една от полиците. Седна на напукания циментов под, без да обръща внимание на горещината, и смаза старателно веригата и спиците. Като свърши, затвори кутията и я прибра в джоба на панталона си.

Завърза помпата отзад на колелото, отключи гаража и изтича навън. Въздухът никога не бе му се струвал толкова свеж и уханен. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, изкара колелото на пътя, качи се на него и потегли бавно по главната улица. Вървеше добре. Ще бъде идеално за Том, стига да може наистина да го кара.

Остави го до своя „Рали“ и влезе в магазина за играчки. В един ъгъл, сред други спортни стоки, намери хубава кошница и тъкмо си тръгваше, когато забеляза клаксон с блестящо звънче и червена гумена топка. Засмя се и го пъхна в кошницата. Излезе навън и видя Том да спи в сянката на паметника на Морския пехотинец на градския площад.

Ник закачи кошницата на кормилото на велосипеда, а до нея прикрепи клаксона. После се върна в магазина и взе голяма раница. Отиде до супермаркета и я напълни с консерви от месо, зеленчуци и плодове. Тъкмо се колебаеше дали да вземе от консервите с боб и люти чушки, когато усети как някаква сянка пробяга по рафтовете срещу него. Ако можеше да чува, щеше да разбере, че Том вече е открил колелото. Пронизителният звук на клаксона се носеше из улицата, прекъсван единствено от веселия смях на слабоумния.

Застана на вратата на супермаркета и съгледа как Том, гордо яхнал велосипеда и непрекъснато натискащ клаксона, бързо върти педалите, докато ветрецът развява косата му и издува ризата му. На пресечката, където свършваше търговската част на улицата, той направи завой и тръгна обратно. Лицето му бе огряно от широка, победоносна усмивка. Гаражът и бензиностанцията — играчки, вече се намираха в кошницата, а джобовете на гащеризона и на ризата му бяха издути от количките. Слънцето грееше ярко и спиците на колелото блестяха. С малко тъга Ник си помисли, че и той би искал да чуе звука от клаксона само за да види дали и на него щеше да му достави такова удоволствие, каквото доставяше на Том.

Слабоумният му махна с ръка и продължи нагоре по улицата. Скоро пак се върна обратно, надувайки клаксона. Ник вдигна ръка като полицай. Том спря колелото с рязко натискане на спирачките. Лицето му бе оросено от едри капки пот. Дишаше запъхтяно и не спираше да се усмихва.

Глухонемият му показа пътя и помаха с ръка като за сбогом.

— Нали още ми разрешаваш да си взема количките?

Ник кимна и прехвърли дръжките на раницата през якото рамо на Том.

— Веднага ли тръгваме?

Ник пак кимна. С пръст и показалец изобрази символа „о’кей“.

— За Канзас ли? Ник поклати глава.

— Закъдето си искаме?

Ник кимна. „Да. Където си искаме“ — помисли си той, но най-вероятно щяха да тръгнат за Небраска.

— Ей! О’кей! Да! Хайде!

Тръгнаха по шосе № 283 на север и след около два часа и половина на хоризонта започнаха да проблясват светкавици. Бурята ги връхлетя изневиделица, покривайки ги с прозрачна пелена от дъжд. Ник не можеше да чуе гръмотевиците, но виждаше мълниите, които раздираха небето. Бяха така ослепителни, че пред очите му се завъртяха лилаво-синкави кръгове. Когато наближиха Ростън, където Ник възнамеряваше да се отправят на изток по шосе № 64, Дъждът престана и небето се обагри в необичайно, зловещо жълто. Вятърът, който бе духал така свежо в лицето му, също утихна. Ник усети, че става изключително нервен и странно непохватен. Никой не бе му казал, че това състояние е резултат от рязкото падане на атмосферното налягане и e от малкото инстинкти, общи за човека и животните.

Изведнъж Том го задърпа яростно за ръкава. Ник го погледна. Изуми се, като видя, че онзи е съвсем пребледнял и зениците му се бяха разширили.

— Торнадо! Иде торнадо!

Ник се огледа, но не видя нищо. Обърна се пак към Том търсейки начин да го успокои. Ала слабоумният бе изчезнал. Бе подкарал колелото си през полето вдясно от пътя проправяйки криволичеща пътека във високата трева.