Стивън Кинг - Сблъсък

То бе зловещият човек, който оживяваше в сънищата му, чийто дух бе усетил в мрачната сърцевина на торнадото.

Някъде… в ъгъла, а може би и точно зад тях, стоеше тайнственият човек и… ги наблюдаваше. И чакаше. След миг ще ги докосне и двамата ще… Какво? Ще полудеят от страх, разбира се. Онзи ги виждаше в тъмното. Ник беше сигурен в това. Очите му привикваха към мрака, както на котките или като на някое от онези странни непознати същества. Като във филма „Хищник“, например. Да, зловещият човек можеше да вижда такива нюанси на спектъра, каквито бяха невидими за обикновеното човешко око. И сигурно всичко пред очите му течеше бавно и в червено, сякаш целият свят бе потопен във врящ казан с кръв.

В началото Ник ясно разграничаваше това злокобно видение от реалността, но след няколко минути осъзна, че именно това видение е реалността. Имаше чувството, че усеща горещия дъх на зловещия човек във врата си.

Тъкмо се канеше да хукне към вратата, да я отвори и да избяга горе, независимо какво ще му се случи там, когато Том направи точно това. Внезапно вратата на убежището се отвори, вътре нахлу поток от ослепителна светлина и Ник вдигна ръка да прикрие здравото си око. За миг пред погледа му пробяга призрачната сянка на Том, който, препъвайки се, се катереше по стълбите, и Ник също се втурна след него, като слепешком намираше пътя за нагоре. Окото му привикна към светлината едва когато изкачи и последното стъпало.

Помисли си, че в плевнята преди не беше толкова светло, и веднага разбра причината. Нямаше го покривът. Като че ли бе премахнат с почти хирургическа точност — по пода нямаше никакви трески. Отгоре висяха само три големи греди, а всички странични дъски бяха откъртени. Сякаш се намираха в скелета на огромно праисторическо чудовище.

Том не спря нито за миг, за да види какви са пораженията от торнадото. Бягаше така, сякаш го гонеше самият дявол. Обърна се назад само веднъж, с широко, почти смешно ококорени очи. Ник също не се стърпя и погледна през рамо към убежището. Стълбите от старо, изгнило дърво се спускаха в тъмната зейнала дупка. Видя сламата, разпръсната по пода, и четири ръце с пръсти, оглозгани до кокал от плъховете.

Дори да имаше някой долу, Ник не го съгледа.

Нито пък искаше да го види.

Побърза да последва Том навън.

Слабоумният стоеше треперещ до колелото си. Ник за миг се изуми как торнадото, което бе унищожило плевнята, не бе докоснало велосипедите им. Тогава забеляза, че младият мъж плаче. Приближи се до него и го прегърна. Том гледаше с широко отворени очи към счупената двукрила врата на плевнята. Ник направи знак „всичко е наред“. Том го забеляза, но не се усмихна, както се надяваше Ник, а пак се вторачи в плевнята. Погледът му беше празен, което никак не се хареса на глухонемия.

— Там имаше някой — каза внезапно малоумният.

Ник се усмихна, но усмивката замръзна на устните му. Разбра, че не може да се преструва. Посочи себе си, после Том и направи отривисто движение, разсичайки въздуха с длан.

— Не. Освен нас двамата. Някой друг. Някой, който дойде с торнадото.

Ник вдигна рамене.

— Може ли да тръгваме сега? Моля те. — Глухонемият кимна.

Изкараха велосипедите си на шосето, като използваха пътеката от стъпкана трева и разровена пръст, която бе проправило торнадото. Бе поело разрушителния си път от източната страна на Ростън, бе прекосило шосе № 283 и оттам бе тръгнало на запад, разкъсвайки телената ограда край пътя и кабелите с високо напрежение, сякаш бяха струни на пиано. После бе заобиколило плевнята вляво от тях и бе минало право през къщата, която се намираше доскоро — пред плевнята. Четиристотин метра по-нататък пътят му внезапно свършваше. Облаците вече се разкъсваха, макар че продължаваше да вали лек, освежителен дъждец. Чуваше се безгрижната песен на птичките.

Ник наблюдаваше как големите мускули на Том опънаха дочената риза, когато слабоумният вдигна колелото си над останките от телената ограда край пътя. „Този човек спаси живота ми — помисли си. — Никога не бях виждал торнадо. Ако не го бях взел със себе си, както първоначално възнамерявах, сега щях да съм мъртъв.“

Той също прехвърли велосипеда си от другата страна на разкъсаната мрежа, потупа Том по рамото и му се усмихна.

„Трябва да намерим още някого. Трябва — помисли си той. — Дори само за да му благодаря. И да му кажа името си. Той още не знае името ми, защото не може да чете.“

Спря за миг, поразен от тази мисъл. После двамата се качиха на велосипедите си и потеглиха.