Стивън Кинг - Сблъсък

Над тази картина се извисяваше небето, което Бог бе отредил на тази малка част от Оклахома.

Ник си помисли: „Не мога да го оставя. Не мога.“ Изведнъж го налегна горчива тъга, толкова силна, че почти се разплака.

„Всички са заминали за Канзас — помисли си той. — Точно това се е случило. Всички са отишли в Канзас.“

Прекоси улицата и потупа Том по рамото, който се стресна и се извърна рязко. На устните му затрептя виновна усмивка и лицето му стана червено като божур.

— Знам, че са за малки момченца, а не за големи мъже — каза той. — Знам това добре, татко ми каза.

Ник вдигна рамене, усмихна се и разпери ръце. Том се поуспокои.

— Сега са мои. Ако ги искам, са мои. Щом ти можеш да влезеш в дрогерията и да си вземеш нещо, то и аз мога да вляза в магазина за играчки и да си взема каквото поискам. Бога ми, и още как. Нали не трябва да ги връщам?

Ник поклати отрицателно глава.

— Мои са — каза щастливо Том и пак насочи вниманието си към количките, но глухонемият отново го потупа по рамото и младият мъж се извърна. — Какво?

Ник го дръпна за ръкава и Том се изправи с готовност.

Заведе го до колелото си, посочи му го и после посочи към себе си. Слабоумният кимна.

— Разбира се. Това колело си е твое, а бензиностанцията си е моя. Аз няма да ти пипам колелото и ти няма да ми пипаш количките. Бога ми, не!

Ник поклати отрицателно глава. Посочи себе си, колелото, после главната улица и помаха с ръка като за сбогом. Том застана неподвижно. Ник чакаше.

— Ще си тръгваш ли, господине? — промълви слабоумният.

Ник кимна.

— Не искам! — извика Том. Очите му изглеждаха много сини и в тях проблясваха сълзи. — Харесваш ми! Не искам и ти да ходиш в Канзас!

Ник го притегли към себе си и го прегърна. Посочи първо себе си, после него, после колелото и накрая пътя.

— Не те разбирам.

Търпеливо глухонемият повтори същите движения. Този път пак помаха за сбогом и в прилив на вдъхновение вдигна и размаха ръката на Том.

— Искаш и аз да дойда с тебе ли? — попита онзи и лицето му грейна, макар явно да не му се вярваше, че е разбрал правилно.

Ник кимна с облекчение.

— Ама, разбира се! — извика слабоумният. — Том Кълън заминава! Том… — изведнъж млъкна и лицето му помръкна. — Мога да си взема количките, нали?

Ник се замисли за момент, после кимна.

— О’кей! — Усмивката пак се появи на лицето на младия мъж, като слънцето иззад облак. — Том Кълън заминава.

Ник го заведе до велосипеда. Посочи към него и към Том.

— Никога не съм карал такова — каза последният жител на градчето, като оглеждаше с недоверие скоростите и високата, тясна седалка. — По-добре да не го правя. Може да падна.

Но Ник се почувства окуражен. „Никога не съм карал такова“ означаваше, че все пак бе карал някакво. Трябваше само да намери по-лесно за каране. Том щеше да го забави, но вероятно немного. А и за какво му е да бърза? Сънищата са си сънища. Въпреки това чувстваше вътрешна принуда да бърза, като че действаше по команда, внушена му подсъзнателно.

Отведе Том до количките му, посочи ги, усмихна се и кимна. Том приклекна нетърпеливо и посегна да ги вземе. После вдигна поглед, пълен с тревога и неприкрито недоверие.

— Няма да тръгнеш без Том Кълън, нали?

Ник убедително поклати глава.

— Добре — успокои се малоумният и се наведе към играчките си. Ник не успя да се въздържи и разроши косата му. Том го погледна и се усмихна срамежливо. Ник също му отвърна с усмивка. Не, не можеше да го остави. Вече го знаеше със сигурност.

Беше почти дванадесет по обед, когато най-сетне намери подходящ велосипед за Том. Не беше очаквал, че ще му отнеме толкова време, но изненадващо много хора бяха заключили къщите и гаражите си. В повечето случаи успяваше единствено да надникне в мрака през мръсни, покрити с паяжини прозорци, с надеждата да намери търсеното колело. Прекара близо три часа в ходене из града, облян в пот, а слънцето безмилостно изгаряше гърба му. Дори отиде до магазина за велосипеди „Уестърн Ауто“, но без успех. На витрината бяха изложени дамско и мъжко колело с три скорости, а други сглобени нямаше.

Намери каквото търсеше в един гараж в южния край на града. Беше заключен, но имаше достатъчно голям прозорец, през който успя да се вмъкне вътре. Счупи стъклото с камък и внимателно откърти стърчащите парчета от полуизгнилата дограма. В гаража беше ужасно горещо и въздухът бе пропит с тежката миризма на бензин и прах. Колелото беше детски модел „Швин“ и бе оставено до едно десетгодишно комби „Мерк“ със спаднали гуми и олющена боя.