Стивън Кинг - Сблъсък

— Не ти ли се говори? — попита го той, но глухонемият не се обърна, нито даде вид, че го е чул. Том го дръпна за ръкава и повтори въпроса си.

Ник постави ръка на устата си и поклати отрицателно глава. Том смръщи вежди. Сега човекът подпря колелото си на сгъваемата стойка и заоглежда магазините. Явно намери това, което търсеше, защото се качи на тротоара и се отправи към дрогерията на Нортън. Ако искаше да влезе, нямаше да има тази възможност, защото дрогерията бе затворена. Господин Нортън бе напуснал града. Почти всички бяха заключили къщите и магазините си и бяха напуснали града, освен мама и приятелката й, госпожа Блейкли, а те и двете бяха мъртви.

Сега човекът, който не говореше, се опита да отвори вратата. Ако беше го попитал, Том щеше да му каже, че няма смисъл да опитва, макар и на вратата да стоеше табелката с надпис „ОТВОРЕНО“. Този надпис лъжеше. Това не беше никак хубаво, защото и на Том страшно му се пиеше сода с лед. Беше за предпочитане пред уискито, от което първо му бе станало приятно, после му се доспа и накрая страшно го заболя главата. Заспа заради главоболието, но сънува много откачени сънища за един мъж в черен костюм подобен на този, който носеше преподобният Дейфънбейкър. В съня му мъжът в черния костюм го гонеше през цялото време. Том реши, че това е един наистина много лош човек. Беше решил да пие единствено защото татко и мама му бяха казали да не го прави, но сега всички бяха мъртви, така че нямаше никакво значение. Ще пие, стига да иска.

Ала какво правеше в този момент човекът, който не говореше? Бе вдигнал една кофа за боклук от тротоара и се канеше… Какво? Да счупи прозореца на господин Нортън? Тряс! Мили Боже и още как го направи! А сега пъхаше ръка през стъклото и отваряше вратата…

— Хей, господине, това не е разрешено! — изкрещя Том, а гласът му трепереше от яд и възмущение. — Това е незаконно! Не чувате ли…

Но човекът вече беше влязъл в дрогерията, без изобщо да се обърне.

— Ти какъв си, бе? Да не би да си глух? — извика Том възмутено. — Мили Боже! Да не си…

Внезапно замлъкна. Лицето му отново бе станало безизразно. Точно като на робот, на който са му изключили щепсела от контакта. В Мей нерядко виждаха слабоумния Том с това изражение. Върви си той по улицата, разглежда витрините на магазините с вечно щастливата усмивка на леко закръгленото си, скандинавски тип лице и изведнъж ще закове на място с празен поглед. Случваше се някой да възкликне: „Давай, Том!“ и наоколо се разнасяше кикот.

Ако баща му беше с него, той обикновено смръщваше вежди, побутваше го с лакът, дори го потупваше по гърба, докато Том не „оживееше.“ отново. Ала през първата половина на 1988 бащата на Том се вясваше все по-рядко, защото се срещаше с една червенокоса келнерка, която работеше в грил-бара на Бумърс. Името й бе Диди Пакалоте, което бе дало повод за доста шеги. Преди около година Дон Кълън и келнерката бяха избягали заедно. Бяха ги видели един-единствен път в някакъв евтин долнопробен мотел в Слапаут, Оклахома, недалеч оттук. Оттогава изчезнаха безследно.

Повечето хора смятаха, че внезапните пристъпи на тотално вцепенение бяха ярко доказателство за слабоумието на Том, ала те всъщност бяха резултат от нормално протичащи умствени процеси. Психолозите твърдят, че нормалният човек разсъждава по дедуктивен или индуктивен път, способност, която липсва на бавноразвиващия се. В неговия мозък веригата се прекъсва, превключвателите излизат от строя. Състоянието на Том Кълън не беше от най-тежките — той все пак можеше да прави някои елементарни изводи. От време на време, именно когато видимо изключваше напълно, успяваше да достигне и до някое по-сложно умозаключение. В такива моменти изпитваше нещо, което можеше да се опише с израза на нормално мислещите: „думата е на върха на езика ми“. Когато това се случеше, Том се абстрахираше изцяло от реалния свят, който за него представляваше само отделни мигове на сензорни възприятия, и се потапяше в съзнанието си. Беше като човек в непозната тъмна стая, който лази по земята и се блъска в предметите, търсейки с една ръка контакт за лампата, която държи в другата си ръка. Ако успееше да го напипа, а това не винаги ставаше, следваше внезапен взрив от светлина и Том виждаше съвсем ясно стаята. Той беше човек на сетивните възприятия. Сред любимите му неща бяха содата с лед в дрогерията на господин Нортън, момиче с къса пола, което чака на ъгъла, за да прекоси улицата, миризмата на люляк, допира до коприна. Но най-много от всичко обичаше неуловимото, обичаше онзи миг, когато връзката се осъществяваше, контактът преработваше (макар и временно), лампата светваше в тъмната стая. Обаче това не ставаше винаги, често връзката между нещата му убягваше. Но не и този път.