Стивън Кинг - Сблъсък

Но когато мъртвият внезапно седна, такъв ужас обзе Ник, че той повторно загуби контрол над велосипеда. Колелото закривуличи, после се прекатури и младият мъж се строполи на шосе № 3 на щата Оклахома, ожули си ръцете и си обели челото.

— Бога ми, господине, якичко паднахте — каза мъртвецът, който, олюлявайки се, пристъпяше към него, с дружелюбно изражение на лицето. — И още как! Мили Боже!

Ник не разбра какво му говори, защото гледаше как кръвта капе на пътя от раната на челото му. Опитваше се да разбере колко сериозно се е наранил. Затова, когато ръката на непознатия докосна рамото му, той заотстъпва назад, а здравото му око се разшири от ужас.

— Не се стягай — каза мъртвецът. Ник осъзна, че това не е мъртвец, а млад мъж, който го гледаше щастливо усмихнат. В едната си ръка държеше преполовена бутилка уиски и в този миг глухонемият разбра, че пред него стоеше не възкръснал мъртвец, а човек, който се бе напил до смърт и бе заспал насред шосето.

Ник кимна и направи знак, че е добре. Топла капка кръв се стече в окото, над което Рей Бут хубаво се беше потрудил, и младежът усети неприятно смъдене. Повдигна превръзката и го избърса с опакото на ръката си. Днес виждаше малко по-добре, ала когато затвореше здравото си око, светът заприличваше на размазана цветна снимка. Отново намести превръзката и бавно се приближи до стар плимут с канзаски номер, паркиран до бордюра. Видя отражението си в задното стъкло на колата. Раната не изглеждаше дълбока, макар и да кървеше Ще намери аптека, ще я дезинфекцира и ще залепи отгоре й лейкопласт. Смяташе, че все още има достатъчно пеницилин в организма си, за да се пребори с всякакви микроби, макар че от раната от куршум в крака, когато по чудо се спаси от смърт, се бе развила ужасна инфекция. Започна да вади малките камъчета, забили се в дланите му, и изохка.

През цялото време младият мъж с бутилката уиски го наблюдаваше безучастно. Ако Ник случайно бе вдигнал поглед в този момент, това сигурно щеше да го озадачи. Когато се обърна към колата, за да се огледа в задното й стъкло, възбудата и радостта сякаш се заличиха от лицето на младия мъж. То стана гладко, без нито една бръчка, а погледът му — празен. Носеше работнически гащеризон, чист, но доста избелял, и тежки обувки, тип кубинки. Беше около един и осемдесет висок, със светлоруса, почти бяла коса. Очите му бяха бледосини, съвсем безизразни и заедно с пепеляворусата коса издаваха скандинавския произход на дедите му. Не изглеждаше на повече от двадесет и три, но по-късно Ник разбра, че е на четиридесет и пет, защото помнеше края на войната с Корея и че баща му се бе върнал у дома един месец по-късно, във военна униформа. Безсъмнено не си го бе измислил. Том Кълън не го биваше по съчиняването на истории.

Стоеше с това безизразно изражение като внезапно изключен робот. След малко лицето му постепенно започна да се оживява, а зачервените му от уискито очи да искрят. Той се усмихна. Спомни си какво се беше случило.

— Бога ми, господине, якичко паднахте. И още как! Мили Боже! — И той примигна стреснато при вида на кръвта.

Ник носеше тефтерче и химикалка в джоба на ризата си. И двете си бяха на мястото. Извади ги и написа: „Само ме изплашихте. Помислих ви за умрял, докато седнахте. Има ли аптека в този град?“

Подаде тефтерчето на мъжа в гащеризона. Той го взе, погледна написаното, върна му го и усмихнато каза:

— Казвам се Том Кълън. Не мога да чета. Изкарах до трети клас, но вече бях на шестнадесет и баща ми реши, че ми стига толкова. Каза, че вече съм прекалено голям.

„Бавноразвиващ се — помисли си Ник. — Аз не мога да говоря, а той не може да чете.“ За момент се почувства съвсем объркан и безпомощен.

— Бога ми, господине, якичко паднахте! — възкликна Том Кълън, сякаш го казваше за първи път и в известен смисъл беше така. — Мили Боже, и още как!

Ник кимна. Прибра тефтерчето и химикалката. Сложи ръка на устата си и поклати отрицателно глава. После постави длани на ушите си и пак поклати глава. Сложи лявата си ръка на гърлото и повтори същото движение.

Кълън се усмихна объркано.

— Зъб ли те боли? И мен веднъж ме боля. Бога ми, ужасно болеше. И още как! Мили Боже!

Ник поклати глава и разигра пак същата сцена. Кълън този път предположи, че го боли ухо. Глухонемият вдигна безпомощно ръце и се приближи до колелото си. Боята се беше поолющила, но иначе изглеждаше съвсем здраво. Качи се и потегли нагоре по улицата. Да, нямаше никакъв проблем. Кълън подтичваше до него усмихнат и щастлив. Не сваляше очи от Ник. Не бе виждал жив човек повече от седмица.