Стивън Кинг - Сблъсък

Току-що бе казал: „Да не би да си глух?“

Човекът се бе държал така, сякаш не чуваше това, което Том му казваше, освен когато го гледаше право в устата. А и нищо не бе му казал, едно „здрасти“ дори. Хората не винаги отговаряха на въпросите на Том, защото нещо в изражението му им подсказваше, че е бавноразвиващ се. Ала когато това се случваше, обикновено човекът насреща изглеждаше ядосан, тъжен или се изчервяваше. А този реагираше различно. Той дори му бе направил знак с палец и показалец, който Том знаеше, че означава „аз съм добре“. Но не бе произнесъл нито дума.

Закрил бе ушите си с ръце и беше поклатил глава.

Ръце върху устните и пак същото.

Ръце на гърлото и пак същото.

Стаята се освети ярко, връзката бе осъществена.

— Мили Боже! — възкликна Том и лицето му засия. Втурна се в дрогерията, забравяйки напълно, че това беше незаконен акт. Човекът, който не говореше, изстискваше някаква течност от една туба върху памук и триеше с него челото си.

— Хей, господине! — викна Том, тичайки към него. Човекът не се обърна. Том се смути и за миг се поколеба. После си спомни каква беше работата. Потупа непознатия по рамото и той се обърна към него. — Ти си глухоням, нали? Не чуваш! Не можеш да говориш! Така ли е?

Ник кимна. Последвалата реакция на Том го удиви до немай къде. Слабоумният заподскача радостно и запляска с ръце.

— Сам се сетих! Браво на мене! Сам се сетих! Браво на Том Кълън!

Ник неволно се усмихна. Не помнеше неговият дефект да е зарадвал някого толкова много.

Пред сградата на съда имаше малък площад, насред който се издигаше статуя на морски пехотинец с униформа и оръжие от Втората световна война. Под нея, на паметна плоча, бе отбелязано, че този монумент е поставен в чест на момчетата от Харпър Каунти, които „ЖЕРТВАХА НАЙ-СКЪПОТО ЗА РОДИНАТА“. В сянката на този паметник седяха Ник Андрос и Том Кълън и ядяха шунка и пилешко С картофи от консерва. На челото над лявото си око Ник имаше два лейкопласта, залепени на кръст. Той следеше внимателно устните на Том, което беше доста трудно, понеже слабоумният непрекъснато се тъпчеше с храна и си мислеше, че вече му е писнало да яде консерви. Страшно му се искаше една хубава сочна пържола с всичките му там подправки.

Не бе спрял да говори, откакто седнаха до паметника. В разказа му имаше доста повторения и бе изпъстрен от чести възклицания, най-вече „И още как!“ и „Мили Боже!“. Това не дразнеше Ник. Не беше осъзнал колко много му липсват хората, докато срещна Том. Даже не беше признал пред себе си, че се страхува да не е единственият останал жив на цялата земя. В един момент дори му мина през ума, че е възможно болестта да е погубила всички, освен глухонемите. А сега си мислеше, с лека иронична усмивка, че бе възможно да са умрели всички, освен глухонемите и бавноразвиващите се. Тази мисъл, която го караше да се усмихва в два часа следобед под яркото слънце, стана направо натрапчива през нощта, когато изобщо не му се струваше смешна, а мъчителна.

Питаше се къде, според Том, са изчезнали останалите хора. Вече бе чул всичко за баща му, който преди две години духнал с една келнерка, и за работата на Том като общ работник във фермата на Норбът и как господарят решил преди две години, че Том „се справя доста добре“ и му разрешил да си служи с брадва, и как една вечер „яките момчета“ нападнали Том и как ги натупал почти до смърт, а един от тях го пратил в болница натрошен. Научи и как намерил майка си в къщата на госпожа Блейкли, където двете лежали мъртви в хола, а той се измъкнал на пръсти, защото иначе Исус нямало да дойде да прибере покойниците на небето. Ник си помисли, че Том си представяше Исус като един вид Дядо Коледа с малко по-друга мисия — вместо да се спуска с подаръци от комина, се качва нагоре по него с мъртвите. Ала не спомена, че целият град е пуст и че по шосето не се движеше нищо.

Ник сложи ръце на гърдите му и така спря потока от думи.

— Какво?

Той описа с ръка широка окръжност по посока на сградите. Опита се да изглежда учуден — смръщи вежди, наклони глава встрани, почеса се по тила. После с два пръста по тревата изобрази ходещи хора. Накрая погледна въпросително Том.

Това, което видя, го сепна. Младият мъж имаше вид на мъртвец, толкова празен бе погледът му. Допреди малко очите му искряха от вълнение и нетърпение да разкаже толкова много неща, а сега приличаха на две студени, сини топчета мрамор. Устата му бе отворена, така че Ник видя несдъвкания картоф. Ръцете му лежаха отпуснати в скута.