Стивън Кинг - Сблъсък

Разтревожен, глухонемият протегна ръка да го докосне, Но преди да успее, другият подскочи. Примигна и живец отново се появи в погледа му, както вода изпълва кофа, Устните му се разтеглиха в усмивка. Беше повече от ясно какво се беше случило току-що с него — много по-ясно дори от надписа „ЕВРИКА“, ако той се беше появил над главата му в балонче, като в комиксите.

— Искаш да знаеш къде са отишли всички хора! — възкликна той.

Ник кимна утвърдително.

— Ами предполагам са отишли в Канзас. Мили Боже, да. Всички все разправят в какъв малък град живеем. Тук нищо не се случва. Няма забавления. Дори пързалката за ролкови кънки фалира. Сега имаме само едно автокино, обаче там показват глупави филмчета. Мама все казва, че много заминават, но никой не се връща. Точно като баща ми, който избяга с една келнерка от кафенето „Бумърс“, дето се казваше Диди Пакалоте. Така че, предполагам, на всички им е писнало и са решили да заминат по едно и също време. За Канзас, мили Боже, за къде иначе! Там трябва да са отишли. С изключение на мама и госпожа Блейкли. Исус ще ги вземе, горе на небето и ще ги люлее в люлката на вечната хармония.

Том отново подхвана безспирния си монолог. „Отишли са в Канзас“ — помисли си Ник. Може и така да е станало, какво пък. Всички от нещастната, тъжна планета хванали Божията ръка и се отправили или към небето и вечната хармония, или са се преселили в Канзас. Облегна се назад и притвори очи, така че монологът на Том се превърна в зрителен образ на модерно стихотворение, без главни букви, като произведенията на Е. Е. Къмингс:

мама каза

няма никакво

но аз им казах, казах по-добре

да не се бъркат

Предната нощ, която изкара в плевнята, му се явиха лоши сънища и сега, на пълен стомах, му се искаше да…

боже мили наистина ми се иска

Ник заспа.

Събуди се съвсем замаян, както се случва, ако заспиш дълбоко през деня. Първо усети, че целият е плувнал в пот. Поизправи се и разбра причината. Часът бе пет и петнадесет следобед, беше спал повече от два часа и половина и слънцето се бе преместило и го беше напекло. Но това не бе всичко. Том Кълън се бе попрестарал в грижите си за него и го бе покрил с две одеяла и с един юрган, за да не настине.

Ник ги отметна, изправи се и се протегна. Том го нямаше. Глухонемият се отправи към главната улица, като размишляваше какво да прави с него. Том си бе избирал консерви от супермаркета по картинките и не бе изпитвал никакви угризения да влиза там, понеже било отключено.

Запита се какво ли е щял да прави, ако бяха заключили супермаркета. Сигурно в някой момент гладът е щял да го накара да забрави притесненията си поне за известно време. А какво ще прави, когато храната свърши?

Ала не това бе основният въпрос, който го тревожеше във връзка с Том. Развълнува го несдържаната радост, с която го беше посрещнал. Може и да е бавноразвиващ се, но не чак дотам, че да не почувства самотата. Майка му и най-близката й приятелка бяха мъртви. Баща му отдавна бе напуснал града. Работодателят му, господин Норбът, и всички останали от градчето бяха отпрашили за Канзас една нощ, докато Том спял, и го оставили да се мотае из главната улица на Мей като призрак. Вече се занимаваше с неща, които не бяха за него, като уискито например. Ако се напие пак, може да се нарани. А ако това се случи и няма кой да се погрижи за него, това може да е и краят му.

Но… един глухоням и един бавноразвиващ се заедно? Как можеха да си бъдат полезни един на друг? Ето ви човек, който не може да говори, и още един, който не може да мисли. Хубава работа, та това не беше никак честно. Том донякъде разбираше нещата, но не можеше да чете и Ник знаеше, че много скоро ще му омръзне да разиграва пантомими. Не че на Том щеше да му омръзне. Мили Боже, не!

Пъхнал ръце в джобовете с,и, спря на тротоара, точно до входа на парка. „Е добре — реши той, — мога да остана тук тази нощ с него. Какво е една нощ? Поне ще му сготвя нещо вкусно.“

И поободрен от тази мисъл, тръгна да търси Том.

Тази нощ Ник спа в парка. Не знаеше къде Том прекара нощта, но когато се събуди на сутринта понамокрен от росата, но иначе съвсем свеж, първото нещо, което видя, прекосявайки градския площад, бе Том, клекнал до цял автомобилен парк от детски колички и пластмасова бензиностанция с надпис „Тексако“.

Явно малоумният бе решил, че щом няма нищо нередно в това да влязат в дрогерията на Нортън, може спокойно да влезе и другаде. Стоеше с гръб към Ник, а пред него на тротоара бяха наредени около четиридесет различни модела коли. До тях се търкаляше отвертката, с която Том бе разбил витрината. Имаше ягуари, мерцедеси, ролс-ройси, лимоненожълто бентли с удължена задна част, ламборджини, корд, осемсантиметров понтиак, корвет, мазерати и, Боже милостиви, една мун, модел 1933. Том седеше приведен над колите, съсредоточено ги вкарваше и изкарваше от гаража и им наливаше бензин. Повдигаше ги на рампата и се правеше, че ги ремонтира отдолу. Ако можеше да чува, до Лик щяха да достигнат звуците, които издаваше Том: „бръм-бръм-бръм“, когато буташе колите по асфалта, „чък-чък-чък“, когато им наливаше бензин, и „шшшшш“, когато ги повдигаше и сваляше. Навярно щеше да дочуе откъслечно разговорите между собственика на бензиностанцията и миниатюрните хора в миниатюрните колички. „Да я напълня догоре ли, господине? С обикновен? Веднага! Само да довърша предното стъкло, госпожо. Мисля, че е карбураторът ви. Хайде да я вдигнем и да й хвърля един поглед отдолу. Тоалетна ли? Разбира се, че имаме. Точно зад ъгъла е.“