Стивън Кинг - Сблъсък

„Глупак — помисли си Ник ядно. — Ще счупиш шибаната ос!“

На около четиристотин метра нагоре по черния път, по който бе тръгнал Том, се намираше плевня със силоз. Ник все още нервен и ядосан, сви към полето, прехвърли велосипеда си над телената ограда и също се отправи по черния път към плевнята. Том бе захвърлил колелото си направо на земята, без да го постави на стойката му. Това не се дължеше на обикновена разсеяност, защото Ник го бе видял да я използва няколко пъти преди това. Спътникът му явно бе страшно уплашен.

Обхваналото го чувство на безпокойство го накара да се огледа наоколо и това, което видя, смрази кръвта му.

На запад се стелеше зловеща тъмнина. Не беше облак, а по-скоро пълна липса на светлина. Приличаше на фуния, която на пръв поглед изглеждаше поне хиляда метра висока. Върхът беше по-широк от основата, която не докосваше земята. Над нея дори облаците се разпръсваха, сякаш притежаваше някаква невероятна способност да отблъсква.

Ник видя как на около километър разстояние от него фунията докосна земята и продълговата синя сграда с ламаринен покрив — вероятно склад за автоматериали или за дървени трупи — експлодира. Не чу яростния трясък, но усети силните вибрации, които го накараха да се олюлее. А и сградата се срути не навън, а навътре, сякаш фунията 6е внезапно всмукала въздуха от нея. В следващия момент покривът се прекърши на две. Парчета от него се разхвърчаха нависоко и Ник, смаян от гледката, проследи полета им.

„Пред очите ми е видение от най-страшните ми кошмари — помисли си той, — и то изобщо не е човек, макар понякога да приема човешки образ. То е всъщност торнадо. Един адски, черен, могъщ вихър, който се надига от запад и поглъща всичко и всекиго, имал нещастието да застане на пътя му. То е…“

Някой го сграбчи за двете ръце, вдигна го и го отнесе в плевнята. Ник видя, че това бе Том Кълън, което го изненада за момент. Бурята така го беше изплашила, че изобщо бе забравил за съществуването на Том.

— Долу! — извика запъхтян слабоумният. — Бързо! Бързо! О, Боже мили! Торнадо! Торнадо!

Най-сетне Ник дойде на себе си, излезе от вцепенението, в което бе изпаднал, и почувства как го връхлита страх. Осъзна къде е и с кого. Остави се Том да го води надолу към избата и в този момент усети странни, тътнещи вибрации. Тогава за пръв и последен път в живота си долови нещо подобно на звук. Беше като нестихваща болка в центъра на мозъка му. Докато слизаше по стълбите заедно с Том, видя гледка, която никога нямаше да забрави. Гредите, с които бе изградена плевнята, се откъртваха една по една и се понасяха към небето, покрито с облаци, сякаш бяха изгнили черни зъби, изтръгвани с корен от невидими клещи. Сламата, разпръсната по пода, започна да се издига и върти в множество миниатюрни вихрушки-фунии. Тътнещите вибрации ставаха все по-мощни.

Том отвори някаква тежка дъбова врата и го побутна да влезе. Лъхна ги миризмата на гнилоч и плесен. В последния миг, преди светлината да изчезне съвсем, Ник забеляза, че Щяха да делят това убежище от бурята с няколко изгризани от плъховете трупове. Слабоумният затвори вратата и настъпи непрогледен мрак. Вибрациите някак отслабнаха, но още се долавяха.

Панически страх обгърна Ник като наметало. В тъмнината сетивните му възприятия се свеждаха до това, което можеше да се помирише и докосне, а всичко заобикалящо то само пораждаше допълнителна тревога в него. Чувстваше постоянните вибрации на пода под себе си и долавяше миризмата на смърт.

Том намери ръката му в тъмнината. Ник го притегли към себе си. Усети, че спътникът му трепери, но не можеше да разбере дали плаче, или се опитва да му каже нещо. Тази мисъл донякъде го успокои и Ник го прегърна. Том му отвърна със същия жест. Двамата стояха прави в мрака, притиснати един до друг.

Вибрациите под тях се усилваха все повече. Глухонемият имаше чувството, че дори въздухът трепти. Том се притисна още по-силно към него. Глух и сляп, Ник стоеше в ужасяващо очакване. Помисли си, че ако Рей Бут бе наранил и другото му око, щеше да е и глух, и ням, и сляп, точно както в този момент. Ако това се беше случило, сигурно щеше отдавна да се е застрелял в главата.

По-късно не му се вярваше, че са прекарали в убежището едва петнадесет минути, макар да бе логично, че щом часовникът му беше в изправност, точно толкова време е минало. Досега никога не бе осъзнавал какво субективно и изплъзващо се явление е времето. Струваше му се, че е изминал поне час, ако не два-три. А докато времето течеше, все повече се убеждаваше, че с Том не са сами в убежището. О, там, разбира се, бяха и труповете. Някой нещастник явно беше довел семейството си долу с надеждата, че щом тук са преживели не едно и две природни бедствия, то може би ще се предпазят и от тази беда — болестта. Но не труповете го безпокояха. За Ник мъртвите бяха неодушевени предмети, не по-различни от стола, килима или пишещата машина. Просто нещо, което запълваше пространството. А той чувстваше присъствието на друго живо същество и все по-ясно разбираше кой, или какво бе всъщност то.