Стивън Кинг - Сблъсък

Тази нощ прекараха на игрището на „Малката лига“ в Ростън. Небето беше безоблачно и звездно. Ник заспа бързо и не сънува. Събуди се при изгрев слънце с мисълта колко прекрасно е, че до него има друг човек и как това променя всичко.

В Небраска наистина имаше град на име Полк Каунти. В първия миг това го изненада. Все пак доста бе пътувал през последните години и най-вероятно някой му бе споменал, че Полк Каунти съществува и този факт бе останал в подсъзнанието му. Имаше и шосе № 30. Но все още не можеше да повярва, не и в това ясно слънчево утро, че наистина ще намерят някаква стара негърка, седнала на верандата пред къщата си насред поле, засято с царевица, да пее химни, акомпанирайки си на китара. Не вярваше във видения и в предчувствия. Но му се струваше важно да не престава да търси други оцелели. В известен смисъл и той, като Франи Голдсмит и Стю Редман, желаеше отново да живее в общност от хора. Докато това станеше, целият свят щеше да му се струва чужд и объркан. Опасността дебнеше отвсякъде. Не можеше да се види с просто око, но Ник я предусещаше, както бе усетил присъствието на зловещия човек в мрачното подземие вчера. Тя можеше да те изненада в някоя къща или зад следващия завой на пътя. Може би се криеше под колите и камионите, които задръстваха магистралите. А ако я нямаше там, то със сигурност се бе спотаила в календара, в следващите две-три страници. „Опасност“ сякаш шепнеше всяка фибра от тялото му. ОТКЛОНЕНИЕ. СЛЕДВАТ 60 КИЛОМЕТРА ЛОШ ПЪТ. НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА ВОДАЧИТЕ, КОИТО ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК.

Това чувство се дължеше отчасти на страхотния, зашеметяващ шок от пълната липса на хора. В Шойо това не правеше толкова голямо впечатление. Нямаше значение, че градчето бе съвсем пусто, защото беше толкова малко в сравнение с целия останал свят. Но когато тръгна на път, сякаш… Спомни си филм на Уолт Дисни, посветен на природата, който бе гледал като дете. Едно-единствено лале изпълваше целия екран, толкова красиво, че човек затаяваше дъх. В следващия кадър камерата се преместваше с шеметна бързина и пред очите ти се появяваше цяло море от лалета. Направо ти вземаше ума. Настъпваше абсолютно претоварване на всичките ти сетивни органи, някъде вътре ставаше късо съединение и връзките се прекъсваха. Идваше ти твърде много. Точно като това пътуване. Шойо опустя, но с това Ник щеше все някак да свикне. Ала пусти се оказаха и Макнаб и Тексаркана и Спенсървил. Ардмор бе изгорял до основи. Пътувайки на север по шосе № 81, бе срещнал единствено елени. На два пъти видя следи, вероятно оставени от други хора — огнище, горяло поне преди два дни, и застрелян елен. Но не и хора. Това беше достатъчно да го изкара от релси. Постепенно осъзнаваше с какви мащаби е бедствието. Тук не ставаше въпрос просто за Шойо, Макнаб или Тексаркана, а за Америка, сякаш тя бе изхвърлена на бунището консервена кутия, на дъното на която се търкаляха няколко забравени грахови зърна. А може би катастрофата е засегнала целия свят. От тази мисъл на Ник му се завиваше свят и му ставаше лошо, затова направо се отказа да разсъждава по този въпрос.

Вместо това разгърна картата. Ако не спираха да пътуват, може би групата им щеше да нарасне като снежна топка, търкаляща се надолу по склон. Ако имаха късмет, можеха да вземат още някого със себе си по пътя за Небраска или те самите да се присъединят към по-голяма група. Вероятно след Небраска щяха да се отправят в друга посока. Това бе като кръстоносен поход с незнайна, неясна никому цел.

„Ще тръгнем на североизток — помисли си той, — през щата Канзас.“ Шосе № 35 ще ги отведе до 81-во, което в Суидхолм, Небраска, се пресичаше под прав ъгъл с магистрала № 92. Друга магистрала, № 30, свързваше двете шосета като хипотенузата на правоъгълен триъгълник. Някъде в този триъгълник се намираше земята на неговите сънища.

Като си помислеше за това, го обхващаше странна, трепетна възбуда.

Някакво раздвижване го накара да вдигне поглед. Том бе седнал и търкаше очите си. Устата му бе раззината в широка прозявка. Ник му се усмихна и младият мъж му отвърна със същото.

— И днес ли ще пътуваме? — попита Том и Ник кимна. — Ей, че хубаво. Обичам да си карам колелото. Бога ми, да! Надявам се никога да не спираме!

Докато прибираше картата, глухонемият си помисли: „Кой знае? Може желанието ти да се сбъдне.“

Завиха на изток още сутринта, а обядваха на кръстопът недалеч от границата между щатите Канзас и Оклахома. Беше 7 юли и времето бе горещо.