Стивън Кинг - Сблъсък

— Може да си наркоман — каза Харолд.

Стю безмълвно спусна ръкава си. Естествено всичко е заради Фран. Очевидно Харолд си мислеше, че я притежава. Е, някои момичета можеш да притежаваш, други — не. Това като че ли бе от втория вид. Фран беше висока, хубава и от нея лъхаше свежест. Тъмните й очи и коса я правеха да изглежда крехка и ефирна, дори безпомощна. Човек лесно можеше да пропусне едва загатнатата линия между веждите (линията „аз искам“, както я наричаше майката на Стю), която ясно се очертаваше, когато девойката беше развълнувана, или пък бързоподвижните й ръце, дори момчешкия жест, с който отмяташе косата от челото си

— Та какво ще правим сега? — запита тя, сякаш не беше чула последните думи на Харолд.

— Ще продължим тъй или иначе — каза приятелят й, а когато тя го погледна и споменатата линия се издълба на челото й, побърза да добави: — Все някъде трябва да отидем. Разбира се, той може би казва истината, но бихме могли да проверим още веднъж за по-сигурно. После ще решим каква ще бъде следващата стъпка.

Фран се обърна към Стю, а на лицето й беше изписано онова изражение, което обикновено се появява с фразата „не бих искала да ви обидя, но…“. Стю сви рамене.

— Е? — настояваше Харолд.

— Предполагам, че няма особено значение какво ще правим — отговори Франи. После откъсна едно глухарче и го духна.

— Никого ли не видяхте по пътя насам? — попита Стю.

— Само едно куче, което май беше здраво. Нямаше никакви хора.

— Аз също видях едно куче. — И Стю им разказа за Бейтман и Коджак. Накрая обясни: — Бях тръгнал към океана, но щом казвате, че там няма хора, пътуването ми е безсмислено.

— Съжалявам — каза Харолд, но гласът му звучеше така, все едно изпитва всичко друго, но не и съжаление. Той се изправи. — Готова ли си, Фран?

Тя колебливо погледна Стю, но после също стана.

— Назад към чудесната машина за отслабване. Благодаря ви, че ни разказахте, каквото знаете, господин Редман, въпреки че новините не бяха много въодушевяващи

— Почакайте секунда — каза Стю и също се изправи.

Поколеба се, питайки се дали са подходящите хора. Момичето — да, но момчето навярно беше на седемнайсет, изпълнено с омраза към цялото човечество. Но дали са останали достатъчно живи хора, за да избира? Стю доста се съмняваше.

— Доколкото разбирам, и вие, и аз търсим оцелели хора — рече той. — Бих искал да се присъединя към вас, ако нямате нищо против.

— Не може — веднага отговори Харолд.

Фран премести поглед от него към Стю — беше разтревожена.

— Може би ние…

— Ти не се меси. Казах не.

— Нямам ли право на глас?

— Какво ти става? Не разбираш ли каква е целта му? За Бога, Фран!

— Ако се случи беда, трима ще се справят по-добре от двама — обади се Стю, — във всеки случай по-добре от сам човек.

— Не — повтори Харолд и посегна към пистолета.

— Да — каза Франи. — Ще се радваме да се присъедините към нас, господин Редман.

Харолд се извърна към нея с ядосан и обиден вид. За миг Стю настръхна, мислейки, че онзи ще я удари, но после отново се отпусна.

— Това искаш, нали? Само си чакала да намериш някакъв предлог, за да се отървеш от мен, разбирам. — Младежът беше толкова разярен, че очите му се насълзиха, което го вбеси още повече. — Ако искаш това, добре. Продължавай с него. Аз бях дотук.

Сетне се запъти с тежки стъпки към хондите.

— Чакай малко — извика Стю. — Остани тук, ако обичаш.

— Не му причинявайте нищо лошо — помоли Франи. Подтичвайки, Стю се запъти към Харолд, който вече бе яхнал мотоциклета и се опитваше да го запали. В яда си бе завъртял ръчката за газта докрай и добре, че моторът се задави, рече си Стю; ако наистина беше запалил при толкова много газ, щеше да се изправи на задната си гума като велосипед с едно колело и да метне стария Харолд на най-близкото дърво, стоварвайки се отгоре му.

— Не се приближавай! — изпищя ядосано момчето, а ръката му отново се плъзна към дръжката на пистолета. Стю сложи своята ръка върху тази на Харолд. С другата си ръка го хвана над лакътя. Очите на Харолд се бяха разширили ужасно и Стю си рече, че младежът е само на крачка от това да стане опасен. Не само ревнуваше момичето — интерпретацията на Стю се бе оказала прекалено опростена. Засегнато беше и личното му достойнство, както и новоизкованият му имидж на защитник на Фран. Бог знае що за неудачник е бил преди, с увисналия си корем, заострените си ботуши с токове и надутите си приказки. Но макар да се държеше адски наперено, дълбоко в душата му се таеше убеждението, че все още е неудачник и ще остане такъв завинаги. Беше сигурен, че не съществува понятието „ново начало“. Ако срещнеше Батман или някое дванадесетгодишно хлапе, би реагирал по същия