Стивън Кинг - Сблъсък

Дори и да е имало някакъв звук, вече беше изчезнал; даже щурците мълчаха. Това нормално ли е? Възможно ли е да е нормално?

— Има ли някой? — извика Лари и се уплаши от собствения си глас.

Заопипва наоколо за 30-калибровата си пушка и в продължение на безкрайно дълъг панически миг, в който напрежението му нарастваше, не можа да я открие. Когато най-сетне я намери, дръпна спусъка, без да мисли — както удавникът се хваща и за сламка. Ако предпазителят беше свален, тя щеше да гръмне. Най-вероятно в него.

В тишината се криеше нещо, сигурен беше в това. Може би човек, а може би някое голямо, опасно животно. Разбира се, човекът също би могъл да бъде опасен. Човек като онзи, накълцал лицето на горкичкия пророк, който предричаше идването на чудовищата, или като Джон Биърсфорд Типтън, който му предлагаше един милион долара на ръка, за да прекара петнайсет минути с жена му.

— Кой е?

В раницата имаше фенерче, но за да го търси, трябваше да остави пушката, която беше сложил напряко на скута си. Освен това, дали наистина иска да види кой е?

Тъй че остана в същото положение, с широко отворени очи и сякаш мускулите му бяха прилепнали по-плътно около костите. Ето го звукът и ако нощта не беше облачна, луната, почти пълната луна би му разкрила…

Но той не искаше да види. Не, определено не искаше да види каквото и да било. Въпреки това се приведе напред, с леко наклонена глава, вслушай в шума от прашни токове на ботуши, които се отдалечават, чаткайки по тротоара на главната улица на Бретълборо, щата Върмонт, насочвайки се в западна посока, докато накрая шумът заглъхна сред другите нощни звуци.

Лари почувства внезапно желание да стане, оставяйки чувала да се смъкне на земята, и да извика: „Върни се, който и да си! Не ми пука! Върни се!“ Но дали действително го желаеше? Какво ще стане, ако притежателят на ботушите вземе, че наистина се върне и чаткането им прозвучи все по-близо сред тишината на нощта, в която дори щурците не свирят?

Вместо да се изправи, Лари се отпусна назад и се сви на кълбо, без да изпуска пушката. „Ще стоя буден“ — рече си той, но след три минути вече спеше дълбоко, а на следващата сутрин беше напълно убеден, че е сънувал.

Когато на 4 юли Лари Ъндърууд падна от мотоциклета си, в съседния щат Стюарт Редман седеше на голям крайпътен камък и обядваше. Изведнъж чу бръмчене от двигател, което се приближаваше. Довърши бирата си на един дъх и внимателно затвори пакета с бисквити „Риц“. Пушката му беше опряна на камъка до него. Взе я, освободи предпазителя, а после отново я опря на камъка, само че малко по-наблизо. Приближаваха се някакви мотоциклети — ако се съди по звука, не бяха мощни. Двеста и петдесет кубика? При тази тишина, която цари навсякъде, бе невъзможно да се определи колко са далеч. Може би на шестнайсет километра, но само може би. Имаше предостатъчно време да продължи с обеда, ако иска, но той не искаше. Междувременно слънцето напичаше приятно, а мисълта да срещне други хора беше примамлива. Не бе виждал жив човек, откакто напусна къщата на Глен Бейтман в Уудсвил. Отново хвърли поглед към пушката. Смъкна предпазителя, защото можеше да се окаже, че приближаващите се непознати са като Елдър. Подпря я на камъка, тъй като се надяваше да са като Бейтман — само че не толкова черногледи по отношение на бъдещето. „Обществото ще възкръсне — беше казал Бейтман. — Обърни внимание на факта, че не използвах фразата «ще се промени». Човешката раса претърпява съвсем нищожни промени.“

Но самият Бейтман не искаше да се засели „на партера“ на отново възникващото общество. Изглежда, не желаеше нищо повече — поне за момента — от това да се разхожда с Коджак, да рисува картини, да си намира работа в градината си и да размишлява върху социологическите последици от почти пълното унищожение на човечеството.

„Ако се върнеш по нашите места и подновиш поканата си да «съ присъидинъъъ», Стю, вероятно ще се съглася. Общуването е проклятието, което тегне над човешката раса. Исус в трябвало да каже: «Да, истина ви казвам, където двама или трима са събрани, все ще се намери някой да им вади душицата.» Да ти кажа ли какво казва социологията за човешката раса? Ще ти го обясня просто. Покажи ми мъж или жена, които живеят съвсем сами — това са светци. Ако са двама, ще се влюбят един в друг. Ако са трима, ще измислят очарователното понятие, наречено «общество». Станат ли четирима, ще построят пирамида. Ако са петима, ще поставят един извън закона. Нека са шестима и ще преоткрият предразсъдъците. Ако са седем, за седем години ще измислят отново войната. Хората може и да са сътворени по Божия образ и подобие, но човешкото общество е създадено по образ и подобие на Неговата противоположност и винаги ще се опитва да се завърне в рая.“