Стивън Кинг - Сблъсък

— Жестоки дрехи — промърмори под нос. — Супер са! — Само че нямаше кой да се възхити на вкуса му. Излезе от магазина и запали мотоциклета. Май ще трябва да се отбие другаде, за да се снабди с нова палатка и друг спален чувал, но сега искаше само да се махне от Бенингтън колкото се може по-бързо. Ще спре по-нататък.

На излизане от града погледна към хълма и видя табелата за видимостта, но не и палатката. Още по-добре, но…

Обърна поглед към пътя и гърлото му се сви от ужас. Някакъв пикап с прикачено към него ремарке за превозване на коне беше завил рязко, за да избегне удара с друга кола и ремаркето се беше преобърнало. Щеше да забие мотора право в него, защото не гледаше къде кара.

Рязко зави надясно, новият му ботуш се протътри по настилката и той почти успя да заобиколи катастрофиралите коли. Обаче лявата стъпенка се закачи в задната броня на пикапа и моторът се изплъзна изпод Лари. Младият мъж отхвръкна и се строполи на ръба на магистралата. Мотоциклетът гърмя още известно време, след това замлъкна.

— Добре ли си? — гласно се запита Лари. Слава Богу, че караше бавно. Слава Богу, че Рита не беше с него, сигурно би получила нервна криза от уплаха. Разбира се, ако Рита беше с него, той първо не би гледал нагоре, освен това би си гледал старателно работата, както биха казали някои от вас.

— Нищо ми няма — отговори си той, но все още не беше съвсем убеден в това. Седна. Тишината сякаш го притискаше както се случваше от време на време. Беше толкова тихо, че му се струваше как ще полудее. Дори хлипането на Рита би го успокоило в този миг. Изведнъж му се стори, че около него плуват ярки звездички и се уплаши да не припадне. „Наистина съм пострадал, ще го усетя само след миг, когато отмине първоначалният шок, ще усетя, че ми изтича кръвта или нещо подобно и кой ще ми сложи турникет?“ — помисли си той.

Но щом замайването му премина, Лари се огледа и заключи, че в крайна сметка може би му няма нищо. Двете му ръце и дясното коляно бяха ожулени — крачолът на новия му. панталон беше разкъсан, но това бяха само драскотини и какво толкова е станало, по дяволите, всеки може да изхвърчи от мотора си, на кого ли не се случва.

Но всъщност знаеше какво толкова е станало. Можеше да си удари главата и да си разбие черепа — тогава щеше да си лежи насред магистралата под горещите слънчеви лъчи, докато умре. Или пък да повърне и да се задуши до смърт подобно на една своя понастоящем мъртва приятелка.

Олюлявайки се, Лари се завлече до мотора и го изправи. Не личеше да има някаква повреда, но сега изглеждаше различно. Преди беше просто машина, и то доста симпатична, която изпълняваше двойната функция да го вози и същевременно да го кара да се чувства като Джеймс Дийн или Джак Никълсън в „Ангели от ада“. Сега никеловото покритие сякаш му се хилеше като глашатай пред входа на цирка и го подканяше да се метне отгоре му, за да види дали е такъв супермен, че да се справи с чудовище на две колела като това.

Успя да запали едва на третия опит и потегли със скорост не по-голяма от тази на пешеходец. По тялото му се стичаше ледена пот и изведнъж повече от всякога ужасно му се прииска да види човешко лице.

Но този ден не срещна никого.

Следобед си наложи да кара малко по-бързо, но не можеше да се насили да не отпуска ръчката на газта, след като стрелката на скоростомера достигне трийсет километра, дори и пътят напред да е чист. На околовръстното шосе в Уилминггън откри магазин за спортни стоки и мотоциклети; спря пред него и се екипира със спален чувал, кожени ръкавици и каска, но дори и с каската не се осмеляваше да кара с повече от четиридесет километра. На най-острите завои толкова намаляваше скоростта, че се налагаше да бута огромния мотоциклет. Все още си представяше как лежи в безсъзнание край пътя и кръвта му изтича, но няма кой да се погрижи за него.

В пет часа — тъкмо наближаваше Бретълборо, лампичката, която показваше, че двигателят е загрял, светна. Лари избра подходящо място за спиране и изключи мотора със смесени чувства на облекчение и отврата.

— По-добре да го беше бутал — рече той. — Машината е направена да се кара поне със сто километра в час, глупак такъв!

Остави го и влезе в града, без да знае дали ще се върне да го прибере.

Тази вечер спа в градската градина в Бретълборо, под лятната естрада. Щом се смрачи, се пъхна отдолу и веднага заспа. По едно време се събуди, стреснат от някакъв шум. Погледна часовника си. Тънките светещи стрелки показваха единадесет и двадесет. Лари се надигна на лакът и се взря в тъмнината; струваше му се, че пространството под естрадата е огромно и палатката, която запазваше дори топлината на тялото, ужасно му липсваше. Каква прекрасна малка брезентова утроба беше тя!