Стивън Кинг - Сблъсък

Беше ли вярно това? Ако беше, Бог да им е на помощ. През последните няколко дни Стю много мислеше за стари приятели и познайници. Паметта му имаше непоправимата склонност да заличава или напълно да изхвърля неприятните черти на тези хора — как Бил Хапскомб си бъркаше в носа, а после размазваше сопола по подметката на обувката си; побоищата на Норм Бруът върху децата му, чудовищният начин, по който Били Въръкър контролираше популацията от котки край къщата си, смазвайки тъничките черепчета на новородените котенца с подметките на рейнджърските си ботуши.

Стараеше се да мисли само за приятни неща. Лов в зори, когато хората са опаковани в пухените си якета, а отгоре са навлекли оранжеви, фосфоресциращи жилетки. Приятели, събрани на покер в дома на Ралф Ходжес и как Уили Крадок вечно се оплаква, че е вътре с четири долара, дори да печели двайсет. Шест-седем души избутват обратно на пътното платно джипа на Тони Лиоминстър, който е попаднал в канавката, тъй като е бил фиркан до козирката. Тони се клатушка наоколо и се кълне в Бог и във всички светии, че е свърнал от пътя, за да не се блъсне в камион, претъпкан с мексикански черноработници. Боже, как се смяха тогава. Безкрайните етнически вицове на Крис Ортега. Спомни си още как посещаваха проститутките в Хънтсвил и как Джо Боб Брентууд пипна срамни въшки и се опитваше да убеди всички, че са от дивана в салона, не от момичетата. Дявол да го вземе, бяха славни времена! Може би не славни според критериите на така наречените изискани хора — нощни клубове, скъпи ресторанти и разни там музеи, но все пак прекрасни. Спомените се редуваха в паметта му, сякаш стар самотник редеше пасианс, изваждайки карта след карта от мазна колода. Копнееше да чуе човешки гласове, да се познае с някого, да може да се обърне към някого и да каже: „Видя ли това?“, когато се случи нещо интересно, като да речем метеоритния дъжд онази вечер. Не беше разговорлив, но не обичаше самотата. Когато мотоциклетите най-сетне се появиха иззад завоя, той се поизправи и видя две хонди, двеста и петдесет кубика, карани от младеж на около осемнайсет години и може би малко по-голяма девойка. Тя беше облечена в яркожълта блуза и светлосини дънки „Ливайс“.

Видяха го, че седи на камъка, и изненадата им за секунда погълна цялото им внимание, при което и двете хонди поднесоха. Устата на момчето увисна. За миг не беше ясно дали ще спрат, или ще продължат да хвърчат на запад. Стю вдигна ръка и дружелюбно извика:

— Здравейте!

Сърцето му биеше лудешки. Искаше му се да спрат. И те спряха.

За момента Стю се сепна от напрегнатите им лица. Особено от изражението на момчето; то изглеждаше така, сякаш току-що са му инжектирали пет литра адреналин. Разбира се, Стю имаше карабина, но не я беше насочил към тях, а и те имаха оръжия: момчето носеше пистолет, а на гърба на девойката беше провесена малка пушка за лов на сърни. Непознатата приличаше на актриса, играеща не много убедително ролята на Пати Хърст.

— Мисля, че човекът не е войнствено настроен, Харолд — каза тя, но момчето на име Харолд продължаваше да стои на мотора и да гледа Стю с изненада, примесена с враждебност.

— Казах, че смятам… — отново поде тя.

— Откъде да знаем? — тросна се Харолд, без да снема поглед от Стю.

— Е, радвам се да се запознаем, ако това променя нещата — рече Стю.

— Ами ако не ви вярвам? — предизвикателно отвърна Харолд и Стю забеляза, че е позеленял от страх. Страхуваше се от него и чувстваше отговорност към момичето.

— В такъв случай не мога да ви помогна.

Сетне се покатери обратно на камъка. Харолд нервно посегна към кобура си.

— Харолд, не пипай оръжието — предупреди го момичето.

После млъкна и сякаш никой от тях не беше в състояние да продължи — множество от три точки, които, свързани, ще образуват странен триъгълник.

— Оууу! — възкликна Франи, отпускайки се върху мъха под крайпътния бряст. — Никога няма да излекувам мазолите на задните си части, Харолд.

В отговор той изсумтя. Франи се обърна към Стю:

— Случвало ли ви се е да пропътувате двеста и седемдесет километра върху хонда, господин Редман? Никак не ви го препоръчвам.

Стю се усмихна и попита:

— Накъде пътувате?

— А вас какво ви влиза в работата? — попита грубо Харолд на свой ред.

— Що за отношение е това? — намеси се Франи. — Господин Редман е първият човек, когото виждаме, откакто почина Гюс Динсмор! Искам да кажа, ако не търсим други хора, защо изобщо сме тръгнали нанякъде?