Стивън Кинг - Сблъсък

— По дяволите, не се бяхме събрали на разговори на високо равнище — изрече на глас Лари.

Беше въпрос на оцеляване. А тя не успя да се справи. Може би го е знаела още откакто се срещнаха в Сентръл Парк и тя най-небрежно стреля по вишневото дърво с онзи на пръв поглед безобиден 32-калибров пистолет, който сякаш всеки миг щеше да избухне в ръката й . Може би…

— По дяволите! — ядосано кресна Лари. Надигна манерката, но тя беше празна, а той продължаваше да има блудкав вкус в устата. Може би в цялата страна има хора като нея. Грипът не е пощадил дори хората, приспособени да оцеляват, пък и защо ли? Може би в този миг някой младеж в идеално физическо състояние, с имунитет против грипа умира от гнойна ангина. Или както би казал Хени Янгмън: „Ей, момчета, имам цял милион от тез.“

Лари седеше под дърветата на асфалтовата отбивка край магистралата. Обгърнат от златиста омара, щатът Върмонт неусетно свършваше и започваше щатът Ню Йорк — гледката беше просто зашеметяваща. Край пътя стърчеше табела: „ВИДИМОСТ 18 КИЛОМЕТРА“. Но Лари смяташе, че вижда много по-надалеч. В ясен ден видимостта е неограничена. В другия край на отбивката имаше висок до коленете каменен парапет, където се въргаляха бирени бутилки, както и използван презерватив. Сигурно привечер тук идват гимназисти и наблюдават как в града една след друга се запалват светлините. Първо се екзалтират от красотата на гледката, после вършат други неща. ТСЛ, както му викаха те, или „тренировки по съвместно лежане“.

Само че защо се чувства толкова зле? Нали признава истината? Да. А най-неприятното бе, че изпитва облекчение. Че на шията му вече не виси камък.

Не, най-неприятното е да си сам. Самотата е най-страшна.

Банално, но вярно. Лари имаше нужда от някого, с когото да споделя мислите си. Някой, на когото да каже простичко:

„В ясен ден видимостта е неограничена.“ Ала единственият му слушател се намира в палатка на два километра и половина оттук, а устата му е пълна със зелена пяна от повръщано. Вкочанява се и събира мухи.

Лари отпусна глава на коленете си и затвори очи. Каза си че няма да плаче. Мразеше да плаче почти колкото да повръща.

В крайна сметка се оказа страхливец. Не можа да я погребе. Опита се да извика в съзнанието си всички най-ужасни неща — ларви и бръмбари; бобаци, които се отбиват да похапнат, и колко е несправедливо едно човешко същество да захвърли друго като обвивка от бонбон или празна кутия от Пепси. Струваше му се, че в цялата работа все пак има нещо не съвсем редно, а и да си признаем (нали вече си признаваме истинските причини за нещата?), погребението не е нищо друго освен най-елементарна практична мярка. Можеше да отиде в Бенинггън и да разбие някоя железария от веригата „Най-известните железарии“, да вземе една „най-известна лопата“ и подходяща „най-известна кирка“; можеше да преживее дори факта, че трябва отново да се качи там, горе, където е толкова тихо и прекрасно, и да изкопае един „най-известен гроб“ край „най-известната табела“: „18 КИЛОМЕТРА ВИДИМОСТ“. Но да влезе отново в палатката (която сигурно вече вони като онази тоалетна в парка, където „най-известният развален сладкиш“ щеше да остане за вечни времена) и да разкопчее докрай ципа на спалния чувал, после да измъкне подпухналото й, вдървено тяло, да го хване под мишниците и да го завлече до дупката, да го търкулне вътре, да хвърля отгоре пръст и да гледа как се сипе по белите й крака с разширени вени и се заплита в косата й…

Ъ-ъ, приятелю. Това май ще го прескоча. Дори и да съм страхливец, какво да се прави. Смело-смело-смело!

Лари се върна при палатката и отметна платнището. Намери някаква дълга пръчка. Пое дълбоко въздух, пресегна се с пръчката. и издърпа дрехите си навън. Сграбчи ги, отдръпна се заднешком и ги облече. После отново пое дълбоко въздух, задържа го и с помощта на пръчката измъкна и ботушите си. Приседна на едно паднало дърво и се обу.

Дрехите му бяха пропити с противната миризма.

— Мамка му! — прошепна той.

Оттук я виждаше — наполовина скрита в спалния чувал, с вкочанена ръка, чиито пръсти са свити, сякаш все още стискат флакончето с таблетки, макар то да беше изпаднало. Полупритворените й очи като че ли се взираха обвинително в него. той отново си спомни за тунела и страха от възкръсналите мъртъвци. Грабна пръчката и закри входа на платката с платнището.

Но продължаваше да усеща нейната миризма по себе си. Така че в крайна сметка Бенинггън се оказа първата му спирка. Намери магазина за мъжки дрехи, свлече от себе си своите и си избра нови — три ката, освен това четири чифта чорапи и четири чифта къси гащета. Дори успя да се снабди с нови ботуши. Погледна се в тройното огледало — зад гърба му се простираше празният магазин, а отвън се виждаше мотоциклетът, подпрян небрежно на тротоара.