Стивън Кинг - Сблъсък

— Кажи, момче, как се озова тук?

Тя оставя китарата на скута си, все едно е малко дете, и му махва да се приближи. Ник отива при нея. Казва, че само иска да послуша песента й, защото тя пее прекрасно.

— Е, пеенето е губене не времето, вече пея почти по цял ден… как се справяш с онзи, черния?

— Плаши ме. Страхувам се…

— Как да не се страхуваш! Дори едно дърво сред здрача, ако го гледаш както трябва, може да те уплаши. Всички сме смъртни, слава на Бога.

— Но как да му откажа? Как да…

— Как дишаш? Как сънуваш? Никой не знае. Но ти идвай при мен. По всяко време. Наричат ме майка Абигейл. Май съм най-старата жена по тези места, но продължавам сама да си пека бисквитите. Идвай ми на гости по всяко време момче, доведи и приятелите си.

— Но как да се измъкна от всичко това?

— Бог да те благослови, момче, никой никога не успява да се измъкне. Търси доброто и идвай при майка Абигейл винаги когато искаш. Вярвам, ще съм тук — вече много-много не се движа. Идвай при мен. Ще бъда…

… тук, точно тук…

Ник бавно се разбуждаше, докато най-накрая Небраска, миризмата на царевичните растения и тъмното, набръчкано лице на майка Абигейл изчезнаха. Бавно започна да осъзнава действителността, която постепенно измести съня.

Намираше се в Шойо, щата Арканзас, казваше се Ник Андрос и никога не бе изричал нито дума, нито бе чувал звука на китара… но все още беше жив.

Изправи се, провеси крака от кушетката и разгледа раната. Подутината беше понамаляла. Болката бе позаглъхнала и кракът леко пулсираше. „Оздравявам — рече си Ник с голямо облекчение. — Май ще се оправя.“

Стана от леглото и както си беше само по гащета, докуцука до прозореца. Кракът му беше схванат, но глухонемият чувстваше, че с малко упражнения ще го раздвижи. Погледна към притихналия град, но това вече не беше Шойо, а един мъртъв град и той знаеше, че днес трябва да го напусне. Не ще стигне много надалеч, но поне ще тръгне.

Накъде да се отправи? Е, май знаеше отговора. Сънищата са си сънища, но най-добре да тръгне на северозапад. Към Небраска.

В около един и петнайсет следобед на 3-ти юли напусна града. Още сутринта си стегна раницата — сложи няколко опаковки пеницилин, в случай, че отново му потрябват, и консерви. Наблегна на доматената супа и равиолите, две от любимите му храни. Взе и няколко кутии патрони за пистолета, както и манерка.

Преди това се разходи по улицата, надничайки в гаражите, докато намери каквото му трябваше — велосипед с десет скорости, подходящ за ръста му. Подкара го по Мейн Стрийт, начало по-бавно, за да раздвижи болния си крак. Отправи се на запад и сянката му го следваше, яхнала свой черен велосипед. Ник мина покрай изисканите, стилни къщи в покрайнините на града, сгушени в сянката на дърветата, със завинаги спуснати завеси.

Нощта прекара в някаква ферма на шестнайсет километра от Шойо. Привечер на 4-ти юли почти бе достигнал Оклахома. Същата вечер, преди да си легне, застанал в двора на друга ферма, съгледа метеор, чиято студена бяла светлина раздра нощната тъмнина. Помисли си, че никога не е виждал по-красива гледка. Радваше се, че е жив, каквото и да го очакваше в бъдеще.

В осем и половина Лари се събуди от напеклото го слънце и от чуруликането на птичките. И двете го изпълваха с възторг. Откакто напуснаха Ню Йорк, всяка сутрин се събуждаше по този начин. Към всичко това се прибавяше — като безплатна награда към покупка — удоволствието от чистия свеж въздух. Дори Рита го бе забелязала. Лари все си казваше: „Е, това е най-доброто, което можем да очакваме.“ Но нещата се оправяха все повече и повече. Докато започнеше да се пита какво са се опитвали да направят с тази планета. Което на свой ред пораждаше въпроса, дали пък в места като Северна Минесота и Орегон, или по западните склонове на Скалистите планини, въздухът не е бил винаги толкова чист.

Лежейки в своята половина на двойния спален чувал под ниския платнен таван на малката палатка, която бяха прибавили към пътната си екипировка в Пасайк на 2-ри юли сутринта, Лари си спомни как Ал Спелман от „Парцаливците“ се бе опитал да го убеди да тръгне с него и още двама-трима младежи на палатка. Щяха да се отправят на изток, да спрат за една нощ във Вегас, а после да отидат на някакво място, наречено Лавленд, щата Колорадо. От там щяха да се изкачат в планината и да лагеруват на палатка пет-шест дни.