Стивън Кинг - Сблъсък

„Защо не отговаряш? Защо поне не кимнеш в знак на съгласие?“

В съня Ник прави същото движение, което е правил толкова пъти наяве — докосва уста с пръсти, допира длан до гърлото си… а после изведнъж се чува да казва с ясен, при това доста мелодичен глас: „Не мога да говоря. Глухоням съм.“

Разбира се, че можеш. Ако искаш, можеш. Ник протяга ръка — страхът му изчезва, заместен от учудване и безкрайна радост. Но когато докосва рамото на черната сянка, ръката му замръзва, сякаш се е изгорил. Той рязко я дръпва — върху кокалчетата са започнали да се образуват ледени кристали. Изведнъж осъзнава, че не е глух. Чува гласа на тъмната сянка, далечния писък на нощна птица, протяжния вой на вятъра. Онемява, потресен от чудото. Светът придобива ново измерение, чиято липса никога не е забелязвал, тъй като то му е било непознато. Той чува звуци, И дори знае какъв е всеки от тях, без някой да му казва. Прекрасни са. Прекрасни звуци. Ник прокарва ръка по ризата си и прехласнат слуша как ноктите му дращят лекичко по памучния плат.

После загадъчният човек се обръща към него и Ник е обхванат от панически страх. Това създание, каквото и да е то, не прави чудеса безплатно.

… ако паднеш на колене и се преклониш пред мен.

И Ник скрива лице в шепите си, защото иска да притежава всичко, което черната сянка му показва от това високо ПУСТИННО плато — градове, жени, съкровища, власт. Но най-много му се иска да чува опияняващото дращене на ноктите по ризата си, тиктакането на часовник в празна къща след полунощ и тайнственото ромолене на дъжда.

Ала все пак казва „не“ и отново го обгръща вледеняващ студ, блъскат го, той пада, пада, пада и пищи безгласно, пропадайки в бездната, докато в един миг усеща аромата на

… царевични поля?

Да, на царевични поля. Това беше другият сън и двата така се преливаха, че беше трудно да се определи къде е границата помежду им. Той е сред полето, сред зелената царевица; лято е, мирише на пръст, на говежда тор и млади растения. Ник се изправя и тръгва по браздата, но след миг застива, защото осъзнава, че чува как юлският вятър шумоли сред зелените мечовидни листа… но чува още нещо.

Музика?

Да — някаква музика. И насън си мисли: „Ето какво било да не си глух.“ Музиката звучи някъде напред и Ник се запътва право натам, защото иска да види източника на прекрасните звуци — дали е така нареченото „пиано“, или „валдхорна“, или „чело“, или някакъв друг инструмент.

Горещото ухание на лято, синият похлупак на небето над него, тези прекрасни звуци. Това е най-щастливият миг в целия сън. Ник все повече се доближава към източника на музиката и изведнъж към мелодията се присъединява глас — старчески глас, подобен на напукана кожа, който леко заваля думите, сякаш песента е задушено, което макар и често претопляно, не загубва първоначалния си вкус. Омагьосан, Ник продължава напред.

Ник стига до края на браздата точно когато куплетът свършва, и там, насред нивата, съзира дървена къщичка, подобна на колиба; отляво стои ръждясал варел за боклук, а отдясно е закачена износена автомобилна гума. Тя виси на ябълково дърво с възлест дънер, но макар и старо, в него все още има живот и то е окичено със зеленина. Къщичката има полегата дървена веранда — стари напукани дъски върху потъмнели и оцапани със засъхнала грес подпори. Прозорците са отворени и лекият летен ветрец развява дрипавите бели завеси. Странно изкривен, от покрива стърчи също толкова стар, одимен и назъбен ламаринен комин със заострен връх. Къщичката стои насред малката просека, а царевицата се простира във всички посоки, докъдето стига погледът; единствено на север сред нивата се извива черен път, който стига чак до хоризонта. Точно в този миг Ник винаги осъзнаваше къде се намира — Поук Каунти, щата Небраска, на запад от Омаха и малко по на север от Оцеола. По черния път се стига до федерално шосе № 30 и до Кълъмбъс, разположен на северния бряг на река Плат.

На верандата на къщурката седи най-старата жена в Америка, негърка с оредяваща къдрава бяла коса — тя е слаба, облечена е в пеньоар и носи очила. Толкова е слаба, че Ник се страхува да не би следобедният вятър да я духне, да я запрати високо в синьото небе и да я отнесе чак до Джулсбърг, щата Колорадо. А инструментът, на който свири (може би благодарение на него още не е полетяла във въздуха), е китара и Ник си казва насън: „Ето как звучи «китарата». Хубаво е.“ Струва му се, че може да остане така цял ден — да гледа старицата, седнала на верандата със старите подпори сред неизбродните царевични ниви, в Небраска, на запад от Омаха и малко по на север от Оцеола, в Поук Каунти, и да слуша. Лицето й е осеяно с милиони бръчици, като географска местност с все още неоформен релеф — реки и каньони, издълбани в кафявите й, груби като телешка кожа страни, планински склонове, които се гънат под брадичката; челото й се извива като хребет, а очите й сякаш са пещери. Тя запява отново, акомпанирайки си на старата китара: