Стивън Кинг - Сблъсък

— А не си ли гризна от този симпатяга в съседната килия?

— Какво? — изграчи Лойд. — Какво? Не! За Бога! За какъв ме мислите? Господине, господине, моля ви…

— Левият му крак изглежда малко по-тънък от десния. Само заради това попитах, добри ми приятелю.

— Не зная нищо за това — пошепна Лойд, Цял трепереше.

— А братлето Плъх? Как беше на вкус?

Лойд закри с ръце лицето си и остана безмълвен.

— Как се казваш?

— Лойд Хенрайд.

Опитваше се да измисли как да продължи, но в главата му цареше невъобразим хаос. Когато адвокатът му беше казал, че може да го пратят на електрическия стол, се беше уплашил, но не чак колкото сега. През целия си живот не бе изпитвал подобен страх.

— Идеята беше на Поук! — изпищя той. — Поук трябваше да е тук, не аз!

— Погледни ме, Лойд.

— Не искам — прошепна младежът. Очите му лудешки шареха из килията.

— Защо?

— Защото…

— Продължавай.

— Защото не вярвам, че си истински — продължаваше да шепне той. — А ако си истински… господине, тогава си самия дявол.

— Погледни ме, Лойд.

Лойд безпомощно вдигна поглед към тъмното, ухилено лице, надничащо иззад решетката. Мъжът държеше някакъв предмет във вдигнатата си дясна ръка. Докато го гледаше, Лойд бе облян едновременно от студени и горещи вълни. Предметът приличаше на черен камък, но толкова тъмен, като да беше късче смола или асфалт. В средата имаше червена дупка, наподобяваща ужасно око, кърваво и присвито, което се взира в Лойд. После тайнственият човек го завъртя лекичко между пръстите си и червената дупка заприлича на… ключ. Флаг продължи да го преобръща между пръстите си. Предметът се превръщаше ту в ключ, ту в черен камък с червено око..

Мъжът запя:

— Донесе ми кафе… донесе ми и чай… какво ли не донесе тя… но не и ключът от проклетата врата. Така ли е, Лойд?

— Естествено — дрезгаво отвърна затворникът. Очите му нито за миг не се откъсваха от малкия, черен камък. Флаг го запрехвърля от пръст на пръст като магьосник, който прави фокус.

— И така, ти си човекът, който може да оцени стойността на подходящия ключ — каза той. Тъмният камък потъна в свития му юмрук и изведнъж се появи в другата ръка, където пак заподскача върху пръстите. — Сигурен съм. Защото ключовете служат за отваряне на врати. Има ли нещо по-важно в живота от отварянето на врати, Лойд? — Господине, ужасно съм гладен…

— Вярвам ти — отвърна мъжът. На лицето му се изписа загриженост, толкова пресилена, че чак бе гротескна. — Исусе Христе, нима плъховете са свястна храна! А знаеш ли аз какво обядвах? Прекрасен сандвич с печено алангле и виенски хляб, гарниран с лук и много, много сос с подправки „Гулден“. Добре звучи, нали?

Лойд кимна, а от трескаво проблясващите му очи бликнаха сълзи.

— Освен това хапнах и пържени картофи и пих мляко с шоколад, а за десерт… пресвета дево, тормозя те, нали? Някой трябва здравата да ме натупа, заслужавам си го. Съжалявам. Веднага те пускам и отиваме да хапнем нещо, става ли?

Лойд беше толкова смаян, та не можа дори да кимне. Беше стигнал до извода, че мъжът с ключа наистина е дявол, но още по-вероятно някой мираж, който ще стой пред килията му, докато Лойд се строполи мъртъв, ще продължава да бъбри щастливо за Господ, за Исус и за соса с подправки „Гулден“ и да подхвърля странния черен камък, който ту се появява, ту изчезва. Но в този миг съчувствието, изписано на лицето му, изглеждаше искрено и думите му звучаха така, сякаш наистина е безкрайно отвратен от себе си. Черният камък отново изчезна в свития му юмрук. А когато ръката му се разтвори, върху дланта му блуждаещите очи на Лойд съзряха плосък, орнаментиран сребърен ключ.

— Мили Боже! — изстена затворникът.

— Харесва ли ти? — доволно попита мъжът. — Научих този трик от една сладурана, дето работеше в „салон за масаж“ в Сикокъс, Ню Джърси. В Сикокъс, Лойд, се намират най-големите свинеферми в света.

Той се наведе и пъхна ключа в бравата. Това се видя странно на Лойд, защото, ако не го лъжеше паметта (която точно сега не му помагаше особено), тези килии нямаха брави — те се отваряха и затваряха чрез компютър. Но той изобщо не се съмняваше, че сребърният ключ ще свърши работа.

Тъкмо когато го превъртя, непознатият спря, лукаво ухилен. Лойд отново усети как го заливат вълните на отчаянието. Всичко бе само трик.

— Май пропуснах да се представя. Името ми е Флаг, пише се Ф-л-а-г. Приятно ми е.

— На мен също — изграчи в отговор Лойд.

— Мисля, че преди да отворя тази килия и да идем да вечеряме, Лойд, трябва да сключим едно малко споразумение.