Стивън Кинг - Сблъсък

Беше заключен. Преди време това изглеждаше справедливо. Лойд беше от лошите. Но не наистина — всъщност вината беше на Поук. Ако не беше Поук, Лойд не би се забъркал в подобна каша. Но все пак и той беше донякъде виновен. Помогна на Поук да очисти Джордж Великолепния във Вегас и тримата от белия континентал, следователно носеше част от вината. Може би заслужаваше да го тикнат в затвора, да полежи известно време. Не че бе влязъл там доброволно, но когато са те спипали на местопрестъплението, нямаш друг избор. Както беше казал на адвоката, заслужаваше двайсет години за участието си в „масовите убийства в три щата“. Но не и електрическия стол, за Бога, не. Мисълта Лойд Хенрайд да „язди светкавица“ беше просто… налудничава.

Но те притежават КЛЮЧА, там е работата. Могат да те заключат и да си правят с теб каквото си поискат.

През последните три дни Лойд започваше полека-лека да придобива някаква — макар и неясна — идея за символичната магическа сила на КЛЮЧА. КЛЮЧЪТ е наградата, че спазваш правилата. А ако не ги спазваш, могат да те заключат. Той е като картата „Отиваш в затвора“ в играта „Монопол“. Не минаваш през полето „Начало“ и не печелиш двеста долара. А притежаването на ключа дава изключителни права. Могат да отнемат от живота ти десет, двайсет или четирийсет години. Могат да наемат хора като Матърс да те набият. Могат дори да те сложат на електрическия стол и да те убият.

Но това, че имат КЛЮЧА, не им дава право да си отидат и да те оставят да умреш от глад. Не им дава право да те принуждават да се храниш с умрели плъхове и да се опитваш да ядеш дюшека си. Не им дава право да те оставят на такова място, където може би ще си принуден да изядеш човека в съседната килия, за да не умреш от глад (стига да се докопаш до него — дуу-даа, дуу-даа).

Има някои неща, които в никакъв случай не бива да правиш с хората. Притежаването на КЛЮЧА ти дава известни права, но само до определена степен. Оставиха го тук да умре от ужасна смърт, а можеха да го пуснат. В крайна сметка не беше маниакален убиец и нямаше да се нахвърли на първия срещнат човек, каквото и да пишеше по вестниците. Преди да срещне Поук, се забъркваше само в дребни афери.

И тъй, той изпитваше омраза и тази омраза го подтикваше да остане жив… или поне да се опита. В един момент си помисли, че омразата и решимостта да живее са безполезни, защото онези, които имат КЛЮЧА, също са се разболели от грипа. Следователно не би могъл да им отмъсти. После, когато гладът започна да го измъчва все повече, осъзна, че тях грипът няма да ги умори. Ще умори неудачниците като него; ще умори Матърс, но не и оня скапан мръсник, който е наел Матърс, защото той има КЛЮЧА. Няма да умори губернатора или коменданта — пазачът, който каза, че комендантът е болен, очевидно ги беше излъгал най-подло. Нямаше да умори и служителите, които се занимават с пускането под гаранция, нито пък областните шерифи или агентите на ФБР. Грипът няма направи нищо на онези, които притежават КЛЮЧА, Няма да посмее. Но Лойд ще им направи. Ако доживее да се махне оттук, ще се разправи с тях, и още как. Железният крак отново се закачи в крачола на Траск. — Хайде — прошепна Лойд. — Ела, ела насам… дамите в Кемптаун пеят таз песен.. дуу-даа.

Тялото на Траск бавно се плъзна по пода. Едва ли някой рибар е измъквал рибата с по-голямо внимание и предпазливост, отколкото Лойд примъкваше Траск към себе си. Панталоните на мъртвеца се скъсаха и на Лойд му се наложи да закача железния крак на друго място. Но накрая Траск беше толкова близо, че ако се пресегнеше през решетката, можеше го хване… стига да пожелаеше, разбира се. — Нямам нищо против теб — пошепна той на мъртвеца. Докосна крака му. Погали го. — Нищо лично, няма да те ям, стари приятелю. Освен ако се наложи.

Дори не усещаше как устата му се пълни със слюнка.

Залязващото слънце хвърляше последните си пепеливи отблясъци, когато Лойд дочу, че някой идва. Най-напред звукът беше толкова далечен и нереален, сякаш се удрят две метални повърхности, че се запита дали не сънува. В момента не правеше голяма разлика дали спи, или е буден, тъй като съзнанието му беше напълно замъглено.

Но после чу гласа и подскочи в леглото си с широко ококорени очи, които изглеждаха огромни и бляскави на фона на изпитото му лице. Гласът идваше Бог знае от колко далеч — някъде отгоре, от административното крило, ечеше по стълбищата и коридорите, свързващи залите за свиждания с централното отделение, където се намираше Лойд. Проникна през вратите с двойна решетка и в крайна сметка достигна до ушите на Лойд: