Стивън Кинг - Сблъсък

И тъй, цели две години тя се бори с живота; подхващаше работа в какви ли не загубени закусвални, докато Уолдо ходеше на лекции. Накрая започна да мрази университета му повече, отколкото мразеше бебето и него самия. Ако толкова иска да има семейство, защо не се откаже от следването и не тръгне на работа? Тя работеше. Но нейните и неговите родители не позволяваха. Ако зависеше само от нея, Джуди можеше да го придума (няма да му позволява да я докосне в леглото, преди да е обещал), обаче четиримата сватове вечно си пъхаха носа във всичко. О, Джуди, нещата ще станат къде-къде по-хубави, когато Уолдо си намери добра работа. О, Джуди, всичко ще изглежда далеч по-прекрасно, ако ходеше по-често на църква. О, Джуди, яж лайна и се усмихвай, докато ги гълташ. Докато ги изгълташ всичките.

После избухна супергрипът и разреши всичките й проблеми. Родителите й умряха, умря и малкото й момченце Пити (това действително я понатъжи, но тя преодоля мъката за няколко дни), после родителите на Уолдо, а накрая и самият Уолдо и тя беше свободна. И през ум не й минаваше, че може да умре и това, разбира се, не се случи.

С Уолдо обитаваха апартамент в голяма стара сграда в центъра на Милтаун. Една от причините съпругът й да се съгласи да живеят там (естествено Джуди нямаше думата по въпроса), беше огромният като гардероб фризер в мазето. Апартаментът се намираше на третия етаж и познайте кой винаги тичаше нагоре-надолу по стълбите, за да прибира храната във фризера? Имате право на три предположения — първите две не се броят. Уолдо и Пити починаха вкъщи. По това време човек вече не можеше да постъпи в болница, освен ако не е голяма клечка, а моргите бяха претъпкани (и без това бяха скапани стари дупки и Джуди не би се приближила до такова място дори пари да й дават), но все още имаше ток. Тя замъкна мъртъвците в мазето и ги сложи във фризера.

Преди около три дни Милтаун остана без електричество, но долу все още беше доста хладно. Джуди знаеше, защото слизаше да гледа труповете им по три-четири пъти на ден. Казваше си, че просто проверява. Какво друго би могла да прави там? Да не би да злорадства?

На 2-и юли следобед, като слезе в мазето, забрави да пъхне гумената подпорка под вратата на фризера. Вратата се тресна зад гърба й и се заключи. Едва сега Джуди забеляза (макар в продължение на две години да бе идвала тук всеки ден), че от вътрешната страна няма дръжка. Във фризера вече беше прекалено топло, за да може тя да замръзне, но не и прекалено студено, за да умре от глад. И тъй, в крайна сметка Джуди Хортън умря в компанията на съпруга си и на сина си.

Джим Лий от Хатисбърг, щата Мисисипи свърза всички контакти в къщата към нафтов генератор, но го удари ток, докато се опитваше да го пусне.

Ричард Хогинс беше чернокож младеж, който цял живот бе живял в Детройт, щата Мичиган. През последните пет години се бе пристрастил към финия бял прах, който наричаше „хируин“. По време на супергрипната епидемия го бе отказал напълно, защото всички пласьори и дрогери, които познаваше, умряха или изчезнаха.

В този слънчев летен следобед той седеше на мръсните стъпала на задния вход, пиеше топъл севънъп и му се искаше да има поне една прашинка, поне една мъничка, миниатюрничка прашинка „хируин“.

Замисли се за Али Макфарлан и за онова, което беше чул за него на улицата точно преди да настъпи тая боза. Хората разправяха, че Али — третият най-голям в бранша в Детрой — тъкмо бил получил нова, великолепна пратка. За всички щяло да има достатъчно. Ама не от оная кафява гадост. „Хируин“, от всички видове.

Ричи не бе сигурен къде точно Макфарлан би държал такава огромна пратка — не е полезно да се знаят такива работи, но няколко пъти беше чул подмятания, че ако ченгетата все някога успеят да получат писмена заповед за обиск за къщата на имението Грос Пойнт , която Али беше купил за стария си чичо, самият Али ще офейка със скоростта на светлината.

Ричи реши да се разходи до Грос Пойнт. В крайна сметка нямаше какво друго да прави.

От телефонния указател на Детройт взе адреса на някой си Ерин Д. Макфарлан на Лейк Шоор Драйв и се запъти натам. Когато стигна, почти се беше стъмнило и го боляха краката. Вече не си казваше, че просто се разхожда — направо умираше за обичайната си доза.

Около имението се издигаше сива каменна стена. Ричи се покатери върху нея като черна сянка и се поряза на натрошените стъкла, които бяха посипани отгоре.

За да проникне в сградата, счупи един прозорец — алармата се включи и Ричи притича обратно половината поляна, преди да се сети, че вече няма ченгета, които да се появят. Върна се, изнервен и облян в пот.