Стивън Кинг - Сблъсък

Не всички са мъртви. Ако е останал един хипар, значи има и още. И всичките са изнасилвачи. Ще я изнасилят. Рано или късно ще я открият и ще я изнасилят.

Тази сутрин, преди съмване, се качи на тавана, където в кашони бяха складирани вещите на баща й. Той бил моряк от търговската флота. Напуснал семейството си в края на шейсетте. Майка й й беше разказала всичко. Съвсем честно. Бащата бил животно — натрясквал се, а след това искал да я изнасилва. Като всички останали. Когато се омъжиш, това дава право на мъжа да те изнасилва, когато си поиска. Даже и посред бял ден. Майката обобщаваше раздялата със съпруга си с четири думи, които Ирма би могла спокойно да каже за смъртта на почти всеки мъж, жена или дете на света: „Не е голяма загуба.“

В повечето кашони имаше само евтини джунджурийки купувани от чужди страни — сувенири от Хонконг, Сайгон, Копенхаген. Тя намери и албум с фотографии. На повечето беше сниман баща й на кораба, усмихнат и прегърнал през рамо друго, подобно на него, животно. Е, може би тая болест, дето й викат „капитан Трипс“, го е стигнала и него, колкото и надалеч да е избягал. Не е голяма загуба.

Но сред другите боклуци се търкаляше дървена кутия със златни панти, а вътре имаше 45-калибров пистолет. Дъното на кутийката беше от червено кадифе, а под него, в едно скрито отделение, Ирма откри няколко куршума. Бяха позеленели и сякаш плесенясали, но тя реши, че са годни. Куршумите са метални. Не се развалят като млякото и сиренето.

Зареди пистолета под светлината на обвитата в паяжини крушка на тавана, а след това слезе долу и закуси на масата в кухнята. Отсега нататък няма да се крие като мишка. Вече е въоръжена. Изнасилвачите да внимават.

Следобед се настани на верандата и зачете любимата си книга. Заглавието беше „Сатана е жив и здрав на планетата Земя“. Беше сериозно и приятно четиво. И ето, че сега грешните и неблагодарните си бяха получили заслуженото, точно както пишеше в книгата. Всичките бяха умрели. Освен няколко хипари-изнасилвачи, но Ирма смяташе, че би могла да се справи с тях и сама. Пистолетът лежеше до нея.

В два часа русият мъж се върна. Беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. Когато я забеляза, лицето му светна — без съмнение се радваше, че най-после е намерил някое „маце“.

— Здрасти, скъпа! — извика той. — Само ние двамата! Откога… — После челото му се сбърчи от страх, като видя как тя оставя книгата и вдига 45-калибровия пистолет. — Ей, слушай, пусни това нещо… заредено ли е? Хей…

Ирма дръпна спусъка. Пистолетът експлодира и я уби на място. Не беше голяма загуба.

Джордж Макдугъл живееше в Найък, щата Ню Йорк. Беше гимназиален учител по математика, но се занимаваше по-специално с помощната извънкласна работа по математика. С жена му бяха ревностни католици и Хариет Макдугъл му беше народила единадесет деца — девет момчета и две момичета. И тъй, в периода между 22-и юни, когато деветгодишният му син се разболя от „грипна пневмония“, както се изразиха лекарите, и 29-ти юни, когато шестнайсетгодишната му дъщеря Патриша (о, Боже, беше толкова млада и толкова красива, че чак сърцето ти се свиваше) се зарази от онова, което хората — онези, които бяха оцелели — наричаха „шия като балон“, Джордж видя как умират дванайсетте същества, които обичаше най-много на света, докато той самият продължаваше да бъде здрав и да се чувства добре. Преди се шегуваше в училище, че не може да запомни имената на всичките си деца, но редът, в който си отидоха, беше запечатан дълбоко в паметта му: Джеф — на 22-и, съпругата му Хариет, Бил, Джордж младши, Робърт и Стан — на 24-ти, Ричард — на 25-ти, Дани — на 27-ми, тригодишният Франк — на 28-ми, и най-накрая Пати — до последния момент все му се струваше, че Пати ще оздравее. Джордж мислеше, че ще се побърка. Преди десет години по съвет на лекаря си беше започнал да тича за здраве. Не играеше нито тенис, нито хандбал, обикновено плащаше на някое хлапе (от своите, разбира се) да окоси ливадата, а когато Хариет го пращаше за хляб до магазина на ъгъла, неизменно взимаше колата. „Напълняваш — бе казал д-р Уорнър. — Сякаш имаш олово в седалищните Това е вредно за сърцето. Може би не е зле да започнеш да тичаш за здраве.“

И така, Джордж си купи анцуг и започна да тича всяка вечер — най-напред на кратки разстояния, а след това на все по-дълги. В началото му беше неудобно — беше убеден, че съседите сигурно се почукват по челото и вдигат очи към небето, но после няколко мъже, с които не се познаваха и той само им махаше, като ги видеше да поливат ливадите пред къщите си, дойдоха при него и го помолиха да се присъединят и те — вероятно смятаха, че ако са по-голяма група, ще се чувстват в безопасност. По това време двамата му най-големи сина вече бяха започнали редовно да го придружават. Тичането се превърна в нещо като квартална традиция и макар че съставът все се променяше, понеже едни идваха, а други си отиваха, си остана традиция до избухването на грипната епидемия.