Стивън Кинг - Сблъсък

Сега, когато всички бяха мъртви, Джордж продължаваше да бяга. Всеки ден. С часове. Единствено тогава не мислеше за друго освен за глухото потупване на маратонките по асфалта, за движението на ръцете и за ритмичното дишане и забравяше опасенията си, че ще се побърка. Не можеше да се самоубие, защото като ревностен католик вярваше, че това е смъртен грях, а може би Бог бе запазил живота му с определена цел, така че продължаваше да бяга. Вчера бе тичал почти шест часа, докато накрая едва дишаше и чак му се гадеше от изтощение. Вече не беше млад — навършил бе петдесет и една — и предполагаше, че подобно натоварване не е полезно за него, но, от друга страна (което бе значително по-важно), бягането беше единственото нещо, което му доставяше някакво удоволствие.

Тази сутрин стана още в зори, след като беше прекарал почти безсънна нощ (в главата му се въртеше една и съща фраза: Джеф-Марти-Хелън-Хариет-Бил-Джордж младши-Робърт-Станли-Ричард-Дани-Франк-Пати, а аз си мислех, че тя се поправя), и облече анцуга. Излезе навън и затича по безлюдните улици на града, като от време на време настъпваше натрошени стъкла. На едно място дори видя разбит на сол телевизор, който прескочи; краката му го носеха по улици, където къщите бяха със затворени капаци на прозорците; видя и ужасната катастрофа на кръстовището на Мейн Стрийт, където три коли се бяха забили една в друга.

Отначало тичаше нормално, сетне му се наложи да ускори темпото все повече и повече, сякаш за да избяга от мислите си. Най-напред бягаше бавно, после в тръс, сетне по-бързо, докато накрая вече спринтираше — петдесет и една годишен мъж с побеляваща коса, сив анцуг и бели кецове, който тича по улиците, сякаш всичките дяволи от ада са по петите му. В единадесет и четвърт получи масивна коронарна тромбоза и се строполи мъртъв край пожарния кран на ъгъла на „Оук“ и „Пайн“. По лицето му бе изписано облекчение.

На 2-и юли следобед госпожа Айлийн Дръмонд от Клуйстън, щата Флорида се напи почти до безсъзнание с ментов ликьор.

Искаше да се напие, защото така нямаше да мисли за семейството си, а ментовият ликьор беше единственото алкохолно питие, което й понасяше. Вчера намери пликче марихуана в стаята на шестнайсетгодишното си хлапе и бе успяла да се надруса, но положението само се влоши. Цял следобед седя дрогирана в дневната и плака над снимките в албума си.

И тъй, днес следобед изпи цяло шише ментов ликьор, призля й и отиде да повърне в тоалетната; после си легна със запалена цигара и заспа; къщата изгоря до основи, а на госпожа Дръмонд повече никога не й се наложи да мисли. Беше излязъл силен вятър, та пожарът се разрасна и опустоши по-голямата част от Клуйстън. Не беше голяма загуба.

Артър Стимсън живееше в Рино, щата Невада. На 29-ти следобед, след като беше плувал в езерото Тахо, той настъпи ръждясал пирон. Раната забра. Артър разбра по миризмата и реши да ампутира крака си. Насред операцията припадна; почина от шока и от загубата на кръв във фоайето на казиното на Тоби Хара, където бе опитал да се оперира.

В Суонвил, щата Мейн, десетгодишно момиченце на име Кандис Моран падна от колелото си и почина от фрактура на черепа.

Краслоу, фермер от Хардинг Каунти, щата Ню Мексико бе ухапан от гърмяща змия и почина половин час по-късно.

В Милтаун, щата Кентъки, Джуди Хортън беше доста доволна от развоя на събитията. Джуди беше хубаво седемнайсетгодишно момиче. Преди две години бе направила две сериозни грешки — остави се да забременее и позволи на родителите си да я убедят да се ожени за младежа, направил бебето — очилат студент по инженерни науки в щатския университет. На петнадесет години мисълта за среща с колежанин, макар и първокурсник, я бе поласкала, но за нищо на света не можеше да разбере защо е позволила на Уолдо (Уолдо Хортън, какво скапано име!) да „наложи волята си“. А ако трябваше да забременява, защо пък точно от него? Джуди бе позволила и на Стив Филипс и Марк Колинс да „наложат волята си“. И двамата бяха от футболния отбор на Милтаунската гимназия (наричаха ги ягуарите и крещяха: „бяло-сините, давайте, давайте“), а тя беше мажоретка. Ако не беше скапаният Уолдо Хортън, на следващата година Джуди щеше да стане шеф на мажоретките без никакъв проблем. Пък и Стив или Марк щяха да бъдат доста по-сносни съпрузи. И двамата бяха широкоплещести, а русата коса на Марк се спускаше чак до раменете му и беше направо страхотна. Обаче бащата беше Уолдо, нямаше никакво съмнение. Необходимо й бе само да прегледа дневника си и да направи елементарни изчисления. Но когато бебето се роди, вече нямаше място за спор. То беше копие на Уолдо. Пфу!