Стивън Кинг - Сблъсък

Стю вижда сочеща надясно стрелка под надпис, който се състои от една-единствена дума: „ИЗХОД“.

Той завива зад ъгъла и вижда, че вратата е отворена. Отвън е нощта — сладка и благоуханна. Хвърля се навън и тогава на пътя му се изпречва мъж в дънки и дънково яке. Стю се заковава на място, опитва се да изкрещи, но гърлото му е сякаш от ръждясало желязо. Мъжът пристъпва напред в мъждивата светлина на премигващите лампи и Стю вижда, че на мястото на лицето му има само тъмна сянка, сред която бездушно проблясват безжизнени червени очи. В тях се чете само насмешка. Точно така, в тях се чете някаква налудничава радост.

Зловещият човек протяга ръце и Стю вижда, че са изцапани с кръв.

— Небе и земя — долита шепотът му от празната дупка, където трябва да бъде лицето му. — Цялото небе и цялата земя. Стю се събуди. Коджак тихичко скимтеше и ръмжеше в антрето. Лапите му се гърчеха насън — Стю предположи, че даже и кучетата сънуват. Нормално е да се сънува — дори някой и друг кошмар от време на време е съвсем в реда на нещата. Но дълго след това той не можа да заспи.

След като супергрипът утихна, избухна друга епидемия, която продължи приблизително две седмици. Тя беше по-силно изразена при индустриалните нации като Съединените щати, а развиващите се страни — например Перу и Сенегал — засегна по-слабо. Отне живота на 16% от оцелелите след първата епидемия в САЩ. В държави като Перу и Сенегал обаче пострадаха само около 3%. Новата болест нямаше име, защото във всеки отделен случай се проявяваха различни симптоми. Социолог от ранга на Глен Бейтман би нарекъл заболяването „естествена смърт“ или „мрачни настроения, предизвикани от отделението за спешна медицинска помощ“. От гледна точка на дарвинисткото учение това беше последният удар — най-жестокият от всички, както биха се изразили някои.

Сам Тобър беше на пет години и половина. Майка му почина на 24-ти юни в болницата в Мърфрийзбъроу, щата Джорджия. На 25-ти баща му и по-малката му сестричка, двегодишната Ейприл, също си отидоха. На 27-ми почина и по-големият му брат Майк, оставяйки момченцето да се оправя само.

След смъртта на майка си Сам изпадна в шок. Щураше се безцелно по улиците на Мърфрийзбъроу, ядеше, когато беше гладен, а понякога плачеше. След известно време престана и да плаче, защото сълзите не помагаха. Не можеше да възкреси мъртъвците. Нощем момченцето се събуждаше от стряскащи кошмари, в които татко, Ейприл и Майк умираха по няколко пъти, гърдите им хъркаха ужасно и те се задушаваха от собствените си храчки.

В десет без петнадесет сутринта на 2-и юли Сам се шляеше из огромното поле, обрасло с диви боровинки, зад къщата на Хати Рейнолд. Съвсем объркан, с празен поглед, той криволичеше сред храстите, които бяха почти два пъти по-високи от него, береше боровинки и ги лапаше, докато накрая устните и брадата му почерняха, сякаш беше ял сажди. Дрехите му се закачаха в тръните, които от време на време одраскваха и голите му ръце и крака, но той почти не ги забелязваше. Наоколо пчелите бръмчаха приспивно. Така и не видя стария изгнил капак на кладенец, скрит под високата трева и боровинковите храсти. Под тежестта му дъските се разцепиха с трясък и Сам пропадна в десетметровия изкоп със зидани стени; на дъното нямаше вода — той си счупи и двата крака. Двадесет часа по-късно умря не само от глад и обезводняване, но и от страх и болка.

Ирма Фейет живееше в Лоуди, щата Калифорния. Беше двадесет и шест годишна млада дама, девственица, и се страхуваше до смърт от изнасилване. Животът й се превърна в безкраен кошмар от 23-ти юни насетне, когато в града настанаха размирни времена и нямаше полиция, която да се справи с безредието. Ирма притежаваше малка къща на една странична улица, където живееше с майка си до смъртта й през 1985 година — старицата беше починала от удар. Когато започнаха грабежите и изстрелите, а по улиците на търговския квартал денонощно се разнасяше оглушителният рев на мотори, карани от пияни мъже, Ирма заключи всички врати и се скри в празната стая в сутерена. Оттогава се качваше на горния етаж само от време на време, по-тиха от тревата, за да вземе храна и да използва тоалетната.

Ирма не обичаше хората. Казваше си, че ако всички на земята умрат и тя остане сама, ще бъде напълно щастлива. Само че положението сега не беше такова. Вчера след като тъкмо вече плахо беше започнала да се надява, че освен нея, в Лоуди не е останал никой, видя дебел пиян мъж — някакъв хипар, който се размотаваше по улицата с бутилка уиски в ръка, а на тениската му пишеше: „ОТКАЗАХ СЕКСА И ПИЕНЕТО И ТОВА БЯХА НАЙ-МИЗЕРНИТЕ ДВАДЕСЕТ МИНУТИ В ЖИВОТА МИ.“ Имаше дълга руса коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка и стигаше чак до раменете му. В колана на тесните му дънки беше затъкнат пистолет. Скрита зад завесата в спалнята, Ирма го наблюдава, докато го изгуби от поглед, а след това бързо изтича надолу към убежището си, сякаш току-що освободена от силата на някаква зла магия.