Стивън Кинг - Сблъсък

Главното електрическо табло беше изключено, а в проклетата къща имаше поне двайсет стаи. Налагаше се да чака до сутринта, за да поогледа наоколо, но претърсването на цялата къща би му отнело най-малко три седмици. А и дрогата може би въобще не беше тук. Боже мили! Ричи почувства как го поглъщат вълните на отчаянието. Реши да провери на очевидните места.

В една от тоалетните на горния етаж откри плика, натъпкани с бял прах. Бяха в казанчето — доброто изпитано скривалище. Ричи впери поглед в пликчетата и буквално му потекоха лигите. Същевременно си помисли разсеяно, че Али сигурно бута подкупи на когото трябва, щом може да си позволи да остави такова нещо в някакво си шибано тоалетно казанче. Имаше толкова дрога, че да стигне на един човек за шестнайсет века.

Отнесе един плик в спалнята и го разкъса направо върху покривката на леглото. Ръцете му трепереха, докато извади нещата си и забърка сместа. Изобщо не му хрумна да се запита каква е пробата. Най-силната дрога, на която бе попадал, беше 12% и тогава заспа така дълбоко, сякаш беше в кома. Дори не осъзна какво се е случило. Сякаш го погълна черна бездна.

Нагласи иглата над лакътя си и натисна буталото. Дрогата беше почти 100 % чиста. Проникна в кръвта му и се понесе с голяма скорост, също като устремен към целта си товарен влак. Ричи политна и се строполи върху пликчетата с хероин, белият прашец изцапа ризата му. След шест минути вече беше мъртъв.

Не беше голяма загуба.

Лойд Хенрайд беше коленичил на пода и ухилен до уши, си тананикаше. От време на време забравяше какво прави, усмивката му помръкваше и той започваше да подсмърча, после обаче продължаваше да си тананика. Песента се казваше „Надбягвания в Кемптаун“. Лойд често преставаше да напява и да плаче и просто си шепнеше под нос „дуу-даа, дуу-даа“. Единствените звуци, които нарушаваха тишината във временния арест, бяха тананикането, плачът, понякога „дуу-даа“ и тихото почукване на металния крак от леглото, който Лойд стискаше с всичка сила. С него се опитваше да преобърне мъртвия Траск, за да се докопа до крака му. Келнер, донесете още малко от зелевата салата и още един крак, ако обичате.

Лойд изглеждаше като човек, подложен на драстична и радикална диета. Затворническият комбинезон висеше по тялото му като корабно платно при безветрие. За последен път се бе хранил преди осем дни. Кожата на лицето му беше опъната и всички извивки и ъгли по черепа му изпъкваха. Очите му блестяха. Разтегнатите в ужасяваща гримаса устни разкриваха зъбите му. Изглеждаше странно, защото косата му падаше на кичури. Имаше вид на умопобъркан.

— Дуу-даа, дуу-даа — шептеше Лойд и се опитваше да достигне Траск с железния крак. Почти не съзнаваше защо си е правил труда и си е разранил пръстите, за да свали проклетото желязо от леглото. Но доскоро не знаеше и какво е истинският глад. Сравнен със сегашното му състояние, онзи глад му се струваше като изострен апетит.

— Язди цял ден… язди цяла нощ… дуу-даа…

Кракът се закачи в долната част на крачола на Траск, но после се изплъзна. Лойд наведе глава и заплака като дете. Зад него, захвърлен небрежно в ъгъла, се подмяташе скелетът на плъха, който бе убил в килията на Траск на 29-ти юни, преди пет дни. Дългата розова опашка все още си беше на мястото. Лойд се опита няколко пъти да я сдъвче, но тя беше прекалено жилава. Почти всичката вода от тоалетната чиния се беше свършила, въпреки усилията му да я пести. В килията вонеше на урина — Лойд пикаеше в коридора, за да не замърси водния си запас. Не беше ходил по голяма нужда — и това беше съвсем естествено при радикално ограничения му режим на хранене.

Сега си даваше сметка, че е изял спестената храна прекалено бързо. Все се надяваше, че някой ще дойде. Не можеше да повярва, че…

Не му се искаше да яде Траск. Дори самата мисъл за това беше ужасяваща. Снощи успя да цапне една хлебарка с пантофа си и я изяде жива — усети я как се лута като обезумяла в устата му, преди зъбите му да я схрускат. Всъщност тя се бе оказала много по-вкусна от плъха. Не, не искаше да яде Траск. Не искаше да се превръща в канибал. Ще направи като с плъха. Ще придърпа Траск наблиза., но само за всеки случай. За всеки случай. Беше чул, че човек може да преживее дълго време без храна, стига да има вода. (не много вода, но няма да мисля сега за това, не точно сега, не, не точно сега)

Не искаше да умира. Не искаше гладна смърт. Прекалено много беше изпълнен с омраза.

Омразата се беше натрупала съвсем неусетно през последните три дни и нарастваше заедно с глада. Предполагаше, че ако можеше да мисли, отдавна мъртвият му домашен заек би го мразил по същия начин. Сега спеше много, но сънят му често биваше смущаван от спомена за заека — с подуто телце, сплъстена козинка и бели ларви, които бъкат в очните му кухини, и тези ужасни окървавени лапички — когато се събудеше, Лойд уплашено се взираше в собствените си пръсти. Омразата му се съсредоточаваше в една проста образна представа и това беше КЛЮЧЪТ.