Стивън Кинг - Сблъсък

— Ееехооо, ееехооо! Има ли някой?

Странно, първата мисъл на затворника беше: „Не отговаряй. Може да си отиде.“

— Има ли някой? Първи път, втори път… Добре, отивам си.просто се бях отбил тук, след като минах през Финикс…

При тези думи Лойд се отърси от вцепенението. Скочи от леглото, сграбчи железния крак и заблъска с все сила по решетките; вибрациите на метала се предаваха нагоре по ръката му и свитият му юмрук трепереше.

— Не! — пищеше той. — Не! Не си отивай! Моля те, не си отивай!

Гласът се приближаваше, вече идваше от стълбището между административното крило и етажа:

— Идва ни да те изядем, толкова те обичаме… и, о, някой е толкова… гладен.

Последва иронично хихикане.

Лойд хвърли железния крак на пода и се вкопчи в решетката на вратата. Сега вече чуваше стъпките — някъде горе, в сенките, равномерно потрепващи по коридора, който водеше към ареста. Искаше му се да избухне в сълзи от облекчение… най-сетне беше спасен… но в сърцето си чувстваше не радост, а страх, нарастващ ужас, който го караше да мисли, че би било по-добре, ако си беше мълчал. Да си беше мълчал ли? Боже мили! Какво по-лошо може да има от глада?

Гладът му напомни за Траск. Проснат по гръб, мъртвецът лежеше сред последните пепеливи отблясъци на слънцето и сякаш бе протегнал крак в килията на Лойд. Кракът изглеждаше някак си по-тънък около прасеца и там имаше отпечатъци от зъби. Лойд знаеше чии зъби са оставили тези следи, но само смътно си спомняше, че е обядвал с филе от Траск. Ала в този момент почувства как го обземат силно отвращение, чувство за вина и ужас. Спусна се към решетката и натика крака на своя съсед обратно в не^вата килия. Сетне, хвърляйки поглед през рамо, за да се убеди, че гласовитият непознат все още не се е появил, се пресегна и притиснал лице към решетките, които деляха двете килии, дръпна надолу крачола на панталона, прикривайки стореното. Разбира се, не се налагаше да бърза толкова, защото железните врати на входа на отделението бяха затворени, а щом няма ток, копчето, с което се отварят, не ще функционира. Спасителят му ще трябва да се върне и да вземе КЛЮЧА. Ще трябва да…

Лойд изръмжа като чу как електрическият мотор, задвижващ вратите, изръмжа и заработи. Тишината в отделението подсилваше многократно звука, който спря, щом се чу познатото щрак-щрак при отварянето на вратите.

После стъпките се запътиха уверено по коридора на отделението.

След като прикри стореното на Траск, Лойд се приближи до вратата на килията, но сега инстинктивно отстъпи две крачки назад. Хвърли поглед към пода на коридора и най-напред видя каубойски ботуши със заострени върхове и очукани токове, а първата мисъл, която му хрумна, беше, че Поук имаше същите.

Притежателят на ботушите спря пред неговата килия.

Лойд нерешително плъзна поглед нагоре — видя избелели дънки над кончовете на ботушите, кожен колан с медна катарама (на която бяха гравирани два концентрични кръга, с вписани в тях различни астрологични знаци), дънково яке със значка на всеки горен джоб — на едната бе изобразено лице, ухилено до уши, а на другата — заклано прасе, под което се мъдреше надпис: „Обичате ли свинско?“

В момента, в който Лойд се осмели да погледне тъмното, зачервено лице на Рандал Флаг, последният изрева:

— Ууу!

Този самотен звук сякаш рикошира в стените на ареста и после се върна. Лойд изпищя, спъна се от собствените си крака, падна и заплака.

— Всичко е наред — успокояваше го Рандал. — Ей, човече, всичко е наред. Всичко е съвсем, съвсем наред.

Лойд изхлипа:

— Ще ме пуснеш ли? Моля те, пусни ме. Не искам като заека, не искам да свърша по същия начин, не е честно, ако не беше Поук, никога нямаше да се забъркам в тази каша, пусни ме, господине, на всичко съм съгласен.

— Горкичкият! Приличаш на реклама за прекарване на лятната отпуска в Дахау.

Въпреки съчувствието в гласа на Флаг Лойд не се осмеляваше да вдигне очи по-нагоре от коленете на новодошлия. Каза си, че ако погледне отново това лице, направо ще умре. Беше лице на дявол.

— Моля те — ломотеше той. — Моля те, пусни ме навън, Умирам от глад.

— Откога си в пандиза, приятелю?

— Не зная — отвърна Лойд и изтри очите си с изтънелите си пръсти. — От дълго време.

— Как така не си умрял още?

— Предчувствах какво ще се случи — рече Лойд на краката, обути в дънки, сякаш лъжата му беше разпокъсана дреха, с която се опитваше да се загърне. — Запасявах се с храна. Ето как успях да оцелея.