Стивън Кинг - Сблъсък

— Ами… не знам.

— Забелязах, че гледате пръстените ми. Искате ли да ви подаря един?

— Какво? О, не! — Той отново се изчерви.

— Като банкер мъжът ми беше луд по брилянтите. Вярваше в тях както баптистите вярват в края на света. Знаете ли, понякога ми се струваше, че притежава цяла диамантена мина. Но ако някой поиска пръстените ми, незабавно ще му ги дам. В края на краищата това са просто бижута, нали?

— Навярно сте права.

. — Разбира се — каза тя и лявата част на шията й отново потръпна от тика. — Ако някой отчаян безумец ги пожелае, моментално ще му ги подаря, освен това ще му дам адреса на „Картие“. Там предлагат много по-богат избор от скъпоценни камъни.

— Какво смятате да правите сега? — попита младият мъж.

— А вие?

— Не знам — въздъхна Лари.

— Точно това щях да ви отговоря и аз.

— Знаете ли, тази сутрин някакъв тип ми се похвали, че отива на стадиона и ще си направи… ще мастурбира пред вратата. — Той отново почувства, че се изчервява.

— Защо да бие толкова път! — възкликна Рита. — Трябвало е да му предложите по-близък обект. — Тя въздъхна, сетне потръпна. Отвори чантата си, извади флаконче и пъхна в устата си желатинова капсула.

— Какво е това? — поинтересува се Лари.

— Витамин Е — отвърна жената, усмихна се широко и престорено, а шията й отново потръпна от тика. Сетне усмивката й помръкна.

— В баровете няма никого — ни в клин, ни в ръкав заяви Лари. — Отбих се в заведението на Пат на Четирийсет и трето Авеню и там беше празно. Минах зад огромния махагонов тезгях и си налях водна чаша с „Джони Уокър“. Внезапно ми стана тъпо и си излязох, без дори да докосна питието.

Двамата едновременно въздъхнаха.

— Вашата компания ми е безкрайно приятна — заяви жената. — Харесвате ми и се радвам, че не сте умопобъркан.

— Благодаря, госпожо Блекмор — изненадано и доволно отвърна младият мъж.

— Рита. Казвайте ми Рита.

— Съгласен.

— Гладен ли си, Лари?

— Всъщност да.

— Ще поканиш ли дамата на обяд?

— С най-голямо удоволствие.

Тя се изправи и с иронична усмивка го подкани да я хване под ръка. Лари се подчини и усети аромата на пудрата й, който му подейства едновременно успокояващо и тревожно, накара го да се почувства остарял. Когато с майка му отиваха на кино, тя винаги си слагаше пудра.

Забрави невеселите си мисли, когато излязоха от парка и тръгнаха по Пето Авеню, отдалечавайки се от умрялата маймуна, от лудия „Диоген“ и от ужасяващия мъртвец, седнал в обществената тоалетна сред облак мухи. Рита неуморно бърбореше и по-късно той не можеше да си спомни думите й (с изключение на една фраза: „Винаги съм мечтала да се разхождам по Пето Авеню под ръка с младеж, който може да ми бъде син, но не е“), но често си припомняше тези мигове, особено след като Рита започна да се разпада като зле направена играчка. Спомняше си красивата й усмивка, циничното бърборене, звука, издаван при търкането на панталоните й.

Влязоха в някакъв ресторант и Лари несръчно се залови да приготвя обяд. Рита посрещаше с ръкопляскане всяко блюдо: пържолите, пържените картофи и ягодовия сладкиш, поднесен с нескафе.

В хладилника имаше ягодов пай, увит в прозрачно фолио. Франи дълго го съзерцава с невиждащ, празен поглед, но накрая все пак го извади. Сложи го на кухненския плот и отряза крайчето. Докато слагаше парчето в чинийка, една ягода пльосна на плота. Франи я взе и я лапна. После избърса петното от сока с кухненския парцал. Зави остатъка от пая с фолиото и го пъхна обратно в хладилника.

Обърна се да вземе чинийката и погледът й попадна върху поставката за ножове, която се състоеше от две магнитни пластини и бе монтирана на стената до скарата за съдове. Баща й я беше правил. Ножовете висяха с остриетата надолу и отразяваха лъчите на следобедното слънце. Погледът й дълго остана прикован върху тях с все същото празно, сякаш любопитно изражение; тя не спираше да мачка престилката, вързана на кръста й.

Най-после, след петнайсет минути, си спомни, че правеше нещо. Какво ли? Без всякаква връзка й хрумна стих от Светото писание, по-скоро перифраза: „Преди да махнеш прашинката от окото на ближния си, погрижи се за гредата в своето.“ Замисли се над него. Прашинка? Греда? Думата винаги я притесняваше. Каква греда? Лунен лъч? 1 1 Непреводима игра на думи: от англ. Beam — лъч светлина, греда; като глагол — озарявам; също и собствено име. — Б. пр. Греда на покрив? Имаше освен това лъчи от фенерче и грейнали лица, имаше и един кмет на Ню Йорк на име Бийм, да не говорим за песента, която беше научила в лятното библейско училище — „Ще му бъда като слънчев лъч“.