Стивън Кинг - Сблъсък

Днес Фран не беше излизала и не беше виждала никого, откакто вчера следобед Гюс намина да я види. Тази сутрин чу няколко коли и два последователни пушечни изстрела, но това беше всичко. Пълната тишина усилваше усещането за нереалност, което я бе обзело.

„Сега пък и тези проблеми, които трябва да реша.. Мухи… очи… сладкиш.“ Изведнъж установи, че слуша внимателно шума на хладилника. Той имаше автоматична приставка за лед и през около двайсет секунди, когато изпадаше поредното кубче, се чуваше глухо тупване.

Седя така почти час — с чинията пред себе си, продължавайки да се чувства замаяна. Лека-полека в главата й започна да се върти нова мисъл, или по-точно две мисли, които хем бяха свързани, хем нямаха нищо общо. „Да не би зад тях да се крие нещо друго?“ — запита се тя. Продължавайки да се вслушва в шума от падащите бучки в машинката за лед, Франи се опитваше да си отговори на въпроса. Първо, че баща й си бе отишъл. Беше починал у дома и ако знаеше, сигурно щеше да е доволен. Другото беше свързано с днешния ден — прекрасен летен ден, просто идеален. В такива дни на мейнското крайбрежие идваха туристи. Не за да се къпят, защото водата никога не е достатъчно топла, а просто да се порадват на хубавото време.

Грееше ярко слънце. Франи виждаше термометъра от външната страна на задния кухненски прозорец. Живакът показваше малко над 26 °С. Беше прекрасен ден и баща й бе починал. „Звучи мелодраматично, но какво друго би могло да означава?“ Смръщи се. Във вторачения й поглед се четеше объркване. Опита се да заобиколи странния въпрос, но вниманието й отново и отново се връщаше към него. Денят беше прекрасен и топъл, а баща й бе мъртъв. Изведнъж Франи прозря какво означава това и присви очи, сякаш някой я удари. Неволно сграбчи покривката и я дръпна рязко, при което чинията отхвръкна на пода и се разби с трясък. Франи изпищя и посегна към лицето си. Пръстите й оставиха яркочервени бразди. Замаяното, безразлично изражение изчезна от очите й и те заблестяха силно, сякаш някой й бе ударил шамар или пък бе поднесъл шишенце амоняк под носа й. „Не мога да държа труп вкъщи. Не и посред лято.“ Полека-лека апатията я сграбчваше отново и замъгляваше мисълта й. Положението вече не й изглеждаше толкова ужасяващо. Отново се заслуша как ледените кубчета глухо падат едно след друго…

Насили се да преодолее страха си. Стана, отиде до мивката, завъртя докрай крана на студената вода и с пълни шепи наплиска лицето си. Запотената й кожа леко потръпна.

„После, ако искам, мога и нищо да не правя, но най-напред трябва да се справя с този проблем. Не мога да оставя татко да си лежи ей така, докато юни отлита и идва юли — точно като в онзи разказ от Фокнър, дето го има във всички антологии за ученици, «Роза за Емили». Старейшините на града не се досещат каква е ужасната миризма, но след известно време тя изчезва. Тя… тя…“

— Не! — изкрещя младата жена сред сгряната от слънце кухня.

Закрачи напред-назад, обмисляйки положението. Първото, което й хрумна, беше да се свърже с местното погребално бюро. Но кой щеше да… да…

— Престани да се изплъзваш! — отекна викът й в празното помещение. — Кой ще го погребе?

И при звука на собствения й глас отговорът дойде сам. Беше ясно от само себе си. Тя, разбира се. Кой друг? Тя и никой друг.

Беше два и половина следобед, когато Франи чу колата да приближава по алеята към къщата. Мощният мотор бръмчеше и самодоволно на празен ход. Девойката остави лопатата на ръба на дупката, която копаеше в градината сред доматите и марулите. Леко уплашена, се обърна и видя съвсем нов тъмнозелен кадилак „Куп дьо Вил“, от който слизаше шестнайсетгодишният Харолд Лодър. Изведнъж я обхвана раздразнение. Харолд й беше неприятен, а и не познаваше никой, който да изпитва нещо по-различно към него, в това число и сестра му Ейми. Може би само майка му го обичаше.

Франи бе поразена от иронията на съдбата — единственият здрав човек в Огънкуит освен нея беше от малцината, които наистина не й бяха симпатични.

Харолд беше редактор на литературното списание на огънкуитската гимназия. Пишеше странни разкази в сегашно време или пък във второ лице единствено число, а понякога ги имаше и двете. „Идваш по тъмен изкълчен коридор; приведен минаваш през разбита врата и съзерцаваш звездите над хиподрума“ — стилът на Харолд беше такъв.

— Той онанира в панталоните си — сподели веднъж Ейми. — Не е ли отвратително? Онанира в панталоните си, а после не сменя бельото си, докато не стане толкова мръсно, че да стои изправено.