Стивън Кинг - Сблъсък

… преди да махнеш прашинката от окото на ближния… Само че не беше око, а пай. Обърна се и видя, че по парчето лази муха. Отпъди я. Госпожа Муха, бай-бай, ще трябва да се разделиш с Франиния пай.

Дълго се взира в чинийката. Баща й и майка й бяха мъртви, знаеше го добре. Майка й почина в болницата в Санфорд, а баща й, в чиято работилница някога, преди много време, едно момиченце се бе чувствало прекрасно, лежеше мъртъв в леглото си на горния етаж. „Защо ли всички думи се римуват? Идват и отлитат, отвратително профански стихчета, като идиотските кошмари, които човек бълнува при треска: «Моето куче има бълхички, те му хапят черните ушички…»“

Франи изведнъж дойде на себе си. Разтърси я див ужас. Миришеше на изгоряло. Нещо се бе подпалило. Извърна се рязко и видя тигана с пържени картофи, който бе сложила на котлона, а после бе забравила. Над съда се стелеше облак вонлив дим. Във всички посоки яростно пращеше мазнина и когато капките падаха върху нажежената плоча, припламваха за миг, сякаш невидима ръка щракаше невидима запалка. Дъното на тигана беше почерняло.

Посегна да го отмести, но веднага изохка и отдръпна ръка — дръжката ужасно се беше нагорещила. Грабна кухненската кърпа, намота я около ръкохватката и бързо изнесе съда с все още гневно съскащата мазнина през задната врата. Остави го на най-горното стъпало на верандата. Наоколо ухаеше на орлови нокти и бръмчаха пчели, но Франи не забелязваше почти нищо. В миг сякаш нещо прониза плътната пелена, която бе приглушила всичките й усещания през последните четири дни, и я обхвана неистов страх. Страх? Не, тих ужас — бе на косъм от паниката.

Спомни си как обели картофите и ги сложи да се пържат. Чак сега си спомни. Но преди малко, за минута просто… ох! Просто беше забравила.

Стоеше на верандата и продължаваше да стиска кухненската кърпа, като се мъчеше да проследи за какво бе мислила, след като сложи картофите да се пържат. Струваше й се, че е нещо много важно.

Значи, най-напред си мислеше за пържените картофи — че не са кой знае колко хранителни, когато се ядат просто така. После си каза, че ако „Макдоналдс“ на шосе № 1 беше отворен, нямаше да й се налага сама да си пържи картофи, а можеше да хапне и сандвич. Само да се качи в колата и да отскочи до там — можеше да си вземе „за вкъщи“, дори без да слиза. Например хамбургер и големи картофки, онези в червената опаковка с капчици мазнина отвътре. „Несъмнено са нездравословни, но сто процента действат успокоително. Пък и на бременните жени понякога им се приискват странни неща.“

Кръгът на мислите й се затвори. „Странните неща“ й припомниха за ягодовия пай, скътан в хладилника. Изведнъж й се стори, че в този миг иска ягодов пай повече от всичко на света. Дори си беше отрязала парче, само че преди да се захване с него, пред очите й се бе изпречила поставката за ножове, която баща й направи за майка й — госпожа Едмънтън, жената на доктора, толкова я хареса, че Питър подари същата и на нея по-миналата Коледа. После мисълта й просто… се изгуби. Прашинки… греди… мухи…

— О, Боже! — обърна се тя към задния двор и неоплевената градина на баща си. Седна на стъпалото, закри лице с престилката и заплака.

Когато сълзите секнаха, се почувства малко по-добре, но все още се страхуваше. „Откачам ли? Така ли се чувства човек, когато изпада в нервна криза, или както там му казват?“

Изглежда, че откакто баща й почина снощи в осем и половина, способността й да се съсредоточава я бе напуснала. Забравяше какво прави, мисълта й се губеше; понякога просто се заседаваше без нищо определено в главата, осъзнавайки присъствието на околния свят не повече, отколкото би го осъзнавала една зелка.

Когато баща й си отиде, Франи дълго седя до леглото му. По някое време слезе долу и пусна телевизора. Без определена цел — както се казва, идеята беше добра за момента. Работеше само един канал — WCSH, филиалът на NВС в Портланд. Излъчваха някакво смахнато шоу, което имитираше съдебен процес. Един негър — като от най-кошмарния лов на негри, който някой куклуксклановец може да си представи — уж линчуваше бели хора, а публиката в залата ръкопляскаше. Разбира се, беше измислица — по телевизията не показват такива неща, ако са истински, но изобщо не изглеждаше да е така. Всичко това налудничаво й напомняше на „Алиса в страната на чудесата“, само че вместо Царицата да крещи „Отсечете им главите!“, някой друг крещеше… какво ли? И кой беше? „Може би Черният принц — предположи Франи. — Макар че този черньо с препаска около слабините не прилича много на принц.“ След известно време — Франи не можеше да си спомни точно колко — в студиото нахлуха други мъже и се разрази истинска престрелка, още по-реалистична и от линчуването. Мъже с почти откъснати от едрокалибрени куршуми глави отхвръкнаха назад и падаха, а от прерязаните им гърла на тласъци избликваше ярка алена кръв. Спомни си как в обърканото й съзнание отнякъде се бе появила мисълта, че на екрана от време на време трябва да се появява червеният надпис, който предупреждава родителите или да слагат децата да спят, или пък да сменят канала. „Всъщност може би WCSH така и така ще изгуби правото да излъчва. Това шоу наистина представлява ужасно кървава гледка.“